— Не — каза Сайлъс, — няма да те оставя.
Зад него Кандар люлееше прасенцето си, както дете гушка кукла. Лявото крило на мумията беше раздробено и никога повече нямаше да лети, но брадясалото му лице беше невъзмутимо.
— Ще се върнат, Сайлъс — прошепна мис Лупеску. — Слънцето ще изгрее скоро.
— Тогава — отвърна Сайлъс — трябва да се справим с тях, преди да са готови за нападение. Можеш ли да се изправиш?
— Да! Аз съм Божия хрътка — каза мис Лупеску, — ще се изправя. — Наведе глава в сенките, изви пръсти. Когато отново вдигна глава, тя беше вълча. Опря предни лапи на скалата и се изправи с усилие — сив вълк, по-едър от мечка. Козината и муцуната й бяха окървавени.
Вълкът отметна глава назад и зави яростно и предизвикателно. Оголи зъби и пак наведе глава.
— Сега — изръмжа мис Лупеску — да приключваме с това!
В късния неделен следобед телефонът иззвъня. Скарлет седеше на долния етаж и усърдно прерисуваше лица от мангата13, която четеше. Майка й вдигна слушалката.
— Забавно, тъкмо говорехме за вас — каза тя, въпреки че нямаше нищо подобно. — Беше чудесно — продължи. — Много приятно. Не, наистина, изобщо не е проблем. Бонбоните ли? Бяха идеални. Просто идеални. Казах на Скарлет да ви предаде, че когато искате вкусна вечеря, само ми се обадете. Скарлет ли? Да, тук е. Ще я извикам. Скарлет!
— Тук съм, мамо, не е нужно да викаш — тя взе телефона. — Господин Фрост?
— Скарлет? — гласът му звучеше развълнувано. — Ами… за онова, което говорихме. Което се е случило в къщата ми. Можеш да кажеш на приятеля си, че открих… слушай, като каза „приятел“, да не го каза в смисъл на това, че всъщност говорим за теб? Или наистина има друг човек, ако не е твърде личен въпрос…
— Имам истински приятел, който се интересува — развесели се Скарлет.
Майка й я погледна озадачено.
— Кажи на приятеля си, че се порових малко — не буквално, а по-скоро се разтърсих, доста работа отхвърлих — и мисля, че намерих информация. Натъкнах се на нещо скрито. Не мисля, че трябва да го разпространяваме… открих някои неща.
— Какви?
— Виж… да не си помислиш, че съм луд. Доколкото разбрах, убити са трима души. А един — мисля, че е бебе — е останал жив. Не са били трима, а четирима в семейството. Само трима са умрели. Кажи на приятеля си да дойде при мен, всичко ще му разкажа.
— Ще му кажа — отвърна Скарлет.
Когато затвори телефона, сърцето й биеше лудо.
Ник се спусна по тесните каменни стълби за пръв път от шест години. Стъпките му отекваха в залата под хълма.
Слезе до долу и изчака Гибелта да се покаже. Чакаше ли, чакаше, но нищо не се появи, нищо не прошепна, нищо не помръдна.
Той се огледа, без да се притеснява от пълната тъмнина, защото виждаше, както виждат мъртвите. Приближи каменния олтар, издигнат на пода, върху който лежаха чашата, брошката и каменният нож.
Протегна се и докосна острието. Не очакваше да е толкова остро и се поряза.
— ТОВА Е СЪКРОВИЩЕТО НА ГИБЕЛТА — просъска тройният глас, но звучеше по-слабо, отколкото си го спомняше, по-колебливо.
— Ти си най-старото нещо тук — каза Ник. — Дойдох да говоря с теб. Искам съвет.
Мълчание. После:
— НИЩО НЕ ИДВА ПРИ ГИБЕЛТА ЗА СЪВЕТ. ГИБЕЛТА ПАЗИ. ГИБЕЛТА ЧАКА.
— Знам. Но Сайлъс го няма и не знам с кого друг да говоря.
В отговор не дойде нищо, само тишина, която натежаваше от прах и самота.
— Не знам какво да правя — честно каза Ник. — Мисля, че мога да открия кой е убил семейството ми и кой иска да убие мен. Но това означава да напусна гробището.
Гибелта не каза нищо. Пипалца от дим бавно се кълбяха наоколо.
— Не ме е страх от смъртта — продължи момчето. — Просто много хора, които обичам, толкова дълго се грижиха да ме опазят, да ме учат, да ме защитават…
Отново само тишина.
Тогава той каза:
— Трябва да го направя сам.
— ДА.
— Ами това е. Извинявай, че те обезпокоих.
Тогава то зашепна в главата на Ник с глас, който хитро се плъзгаше и промъкваше:
— ГИБЕЛТА БЕ ОСТАВЕНА ДА ПАЗИ СЪКРОВИЩЕТО ДО ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ. ТИ ЛИ СИ НАШИЯТ ГОСПОДАР?
— Не — отвърна Ник.
Тогава в гласа на Гибелта проскимтя надежда:
— ЩЕ БЪДЕШ ЛИ НАШ ГОСПОДАР?
— Страхувам се, че не.