— Вървете — каза Кай Помпей на госпожа Оуенс. — Ще продължим обсъжданията без вас.
Госпожа Оуенс чакаше пред параклиса. Преди четирийсет години тази малка църквица с островърха камбанария бе сред историческите забележителности на града. Но градският съвет реши, че ремонтът й струва твърде скъпо, а и за какво им е този малък параклис в занемарено гробище, което вече не се използва. Затова я заключиха в очакване сама да се срути. Бръшлянът изцяло я бе покрил, но тя бе строена здраво и поне този век нямаше да падне.
Детето спеше в ръцете на госпожа Оуенс. Тя лекичко го залюля и запя стара песен, която майка й бе пяла, когато тя самата бе още бебе, далеч в онези времена, когато мъжете тепърва започваха да носят напудрени перуки.
Госпожа Оуенс откри, че е забравила края песента. Май че последният ред бе нещо от сорта на „и малко сланина“.
Но може и да я бърка с друга песен. Затова тя спря и запя песента за човека от Луната, който слязъл на Земята. После поде с топлия си глас по-нова песен за момчето, което си миело лицето. Накрая започна дълга балада за млад момък, чиято приятелка, без определена причина, го отровила с чиния петнисти змиорки. В този момент иззад параклиса се зададе Сайлъс. Носеше картонена кутия.
— Заповядайте, госпожо Оуенс — каза той. — Все хубави неща за момчето. Да ги оставим в криптата, какво ще кажете?
Катинарът падна в ръката му и той отвори желязната врата. Госпожа Оуенс влезе, огледа критично полиците и дървените пейки, струпани край стената. В единия ъгъл имаше плесенясали кашони със стари бумаги от енорията, през една отворена врата се виждаше викторианска тоалетна с казанче, а през друга — умивалник с кран за студена вода.
Детето отвори очи и се огледа.
— Може да оставим храната тук — каза Сайлъс. — Студено е и така ще се запази по-дълго.
После бръкна и извади един банан от кутията.
— Какво пък е това? — попита г-жа Оуенс, оглеждайки подозрително жълто-кафявия предмет.
— Банан. Тропически плод. Мисля, че обвивката се бели — каза Сайлъс. — Ето така.
Детето — Никой — се заизвива в ръцете на госпожа Оуенс и тя го пусна на пода. То бързо защапука към Сайлъс, сграбчи крачола му и го задърпа.
Сайлъс му подаде банана.
Госпожа Оуенс гледаше момчето как се храни.
— Ба-нан — произнесе недоверчиво тя. — Никога не съм чувала. Никога. Какъв вкус има?
— Нямам никаква идея — каза Сайлъс, който приемаше само един вид храна и тя определено не беше банани. — Тук можеш да сложиш легло за момчето.
— Нищо подобно няма да правя. С господин Оуенс си имаме прекрасен малък гроб край лехата с нарцисите. Има достатъчно място за малчугана. Освен това — добави тя, притеснена Сайлъс да не помисли, че отхвърля гостоприемството му, — не искам хлапето да те притеснява.
— Няма да ме притеснява.
Момчето бе приключило с банана. Това, което не беше изяло, бе размазало по себе си. Цялото сияеше, изцапано и с румени бузи.
— Нан! — заяви доволно.
— Какъв ми е умник! — умили се госпожа Оуенс. — И колко се изцапа! Чакай, немирнико… — и тя почисти парченцата банан от косата и дрехите му. После продължи:
— Какво мислиш, че ще решат?
— Не знам.
— Не мога да го върна. Не и след като обещах на майка му.
— Въпреки че по мое време съм бил страшно много неща — каза Сайлъс, — никога не съм бил майка. И не смятам сега да започвам. Но мога да си тръгна оттук…
Госпожа Оуенс отвърна просто:
— Аз не мога. Костите ми са тук, както и тези на Оуенс. Никога няма да си тръгнем оттук.
— Сигурно е хубаво — каза Сайлъс, — да принадлежиш на някое място, да имаш свой дом.
В гласа му нямаше копнеж. Звучеше по-сухо и от пустиня, сякаш просто констатираше безспорен факт.
Госпожа Оуенс нямаше никакво намерение да спори.
— Мислиш ли, че ще чакаме дълго?
— Едва ли — отвърна Сайлъс.
Но сгреши.
Горе, в амфитеатъра от другата страна на хълма, споровете продължаваха. Това, че именно Оуенсови се бяха забъркали в този абсурд, а не някои лекомислени новодошли, беше от голямо значение, тъй като Оуенсови бяха почтени и уважавани обитатели на гробището. А това, че Сайлъс доброволно бе станал наставник на момчето, придаваше още по-голяма тежест на случващото се. Обитателите на гробището гледаха на Сайлъс с предпазливо страхопочитание — той съществуваше на границата между техния свят и този, който бяха напуснали. Но все пак, все пак…