— Знаеш ли къде е ключът? — попита тя.
— Нямаме време — отвърна момчето и се притисна към металните пръчки. — Прегърни ме.
— Какво да направя?
— Просто ме прегърни и затвори очи.
Скарлет се втренчи в Ник, сякаш го предизвикваше, после го прегърна силно и стисна очи.
— Добре.
Ник се облегна на пръчките на портата. Те се смятаха за част от гробището и той се надяваше, че Свободата на гробището може би, вероятно, само този път, ще се простре и над други хора. После се промуши като дим през решетката.
— Може да отвориш очи — каза той.
Тя го послуша.
— Как го направи?
— Това е моят дом — отвърна Ник. — Тук мога да правя много неща.
Чуха се стъпки по тротоара, двама мъже се появиха от другата страна на портите и започнаха да ги разтърсват и блъскат.
— Ехо! — извика Джак Кеч и мустаците му потрепнаха, когато се усмихна на Скарлет през пръчките — също като анимационен заек, намислил нещо зловещо. На лявата му предмишница бе намотана черна копринена корда. Издърпа я с дясната си ръка, без да сваля ръкавицата си, започна да си играе с нея, да пробва здравината й и да я заплита между пръстите си, сякаш оплиташе котешка люлка. — Хайде, момиченце, всичко е наред. Никой няма да ти направи нищо лошо.
— Искаме само да отговориш на няколко въпроса — кимна едрият рус мъж, господин Нимбъл. — Идваме като официални лица. (Той излъга. Нямаше нищо официално във Всякой Джак, въпреки че по Някой Джак работеше в правителства, полиции и къде ли още не.)
— Бягай! — извика Ник на Скарлет и я дръпна за ръката.
Тя се затича.
— Видя ли това? — каза този Джак, когото наричаха Кеч.
— Кое?
— Видях някой с нея. Момче.
— Момчето ли? — попита този Джак, когото наричаха Нимбъл.
— Откъде да знам? Помогни ми да се кача.
По-едрият мъж направи столче с двете си ръце и Джак Кеч стъпи с обутия си в черно крак. Повдигна се, прехвърли се през портата и се приземи на алеята на четири крака като жаба. Бързо се изправи и извика:
— Намери друг вход, аз ще ги догоня!
Мъжът побягна по криволичещата пътека, която водеше навътре в гробището.
— Само ми кажи какво правим — каза Скарлет.
Ник вървеше бързо през сумрачното гробище, но не тичаше, все още не тичаше.
— Как така какво?
— Мисля, че онзи мъж искаше да ме убие. Видя ли как си играеше с черното въже?
— Сигурен съм, че искаше. Онзи Джак — твоят господин Фрост — щеше да убие мен. Имаше нож.
— Не е моят господин Фрост. Ох, сигурно донякъде е, извинявай. Къде отиваме?
— Първо да те скрием на безопасно място. После ще се оправям с тях.
Обитателите на гробището се пробуждаха и се събираха разтревожени.
— Ник? — повика го Кай Помпей. — Какво става?
— Лоши хора — отвърна Ник. — Може ли нашите да ги наблюдават? Казвайте ми непрекъснато къде се намират. Трябва да скрием Скарлет, някакви предложения?
— В криптата на параклиса? — предложи Такъри Поринджър.
— Първо там ще погледнат.
— С кого говориш? — попита Скарлет и го изгледа така, сякаш беше полудял.
Кай Помпей се намеси:
— Вътре в хълма.
Ник се замисли.
— Да. Добро предложение. Скарлет, помниш ли мястото, където намерихме Индиговия човек?
— Смътно. Беше тъмно. Помня, че нямаше от какво да се страхувам.
— Ще те заведа там.
Двамата забързаха по пътеката. Скарлет разбра, че Ник говори с други хора, докато вървяха, но чуваше само неговите думи. Все едно слушаше някой да говори по телефона. Което й напомни…
— Мама ще се побърка — каза тя. — Мъртва съм.
— Не, не си — поправи я Ник. — Още не. Още дълго няма да си. — После се обърна към някого: — Двама ли са вече? Заедно? Добре.
Стигнаха до гробницата на Фробишър.
— Входът е зад ковчега долу вляво — обясни Ник. — Ако чуеш да идва някои и това не съм аз, спусни се надолу, до самия край… има ли с какво да си светиш?
— Да, на ключодържателя ми има фенерче.
— Добре.
Той отвори вратата на гробницата.
— И внимавай да не се спънеш.
— Ти къде отиваш? — попита Скарлет.