— Това е моят дом — каза Ник. — Ще го защитя.
Скарлет стисна ключодържателя и коленичи. Зад ковчега беше тясно, но тя се промуши през отвора и дръпна ковчега на мястото му, доколкото успя. На слабата светлина на фенерчето видя каменни стъпала. Изправи се и опряла ръка в стената се спусна три стъпала надолу, после спря и седна, като се надяваше, че Ник знае какво прави. Не й оставаше нищо друго, освен да чака.
— Къде са сега? — попита Ник.
Баща му отвърна:
— Единият е при Египетската алея, търси те. Приятелят му чака до стената на алеята. Други трима прескачат оградата, качили са се на големите контейнери за боклук.
— Ще ми се Сайлъс да беше тук. Веднага щеше да се разправи с тях. Или поне мис Лупеску да беше наблизо.
— Ще се справиш и сам — окуражи го господин Оуенс.
— Къде е мама?
— Долу до стената.
— Кажи й, че съм скрил Скарлет в гробницата на Фробишър. Помоли я да я наглежда, ако нещо се случи с мен.
Ник притича през смрачилото се гробище. Единственият път към северозападната част беше през Египетската алея. А за да стигне до там, трябваше да мине покрай дребния мъж с черното копринено въже. Мъж, който го търсеше и искаше да го убие…
Аз съм Никой Оуенс, каза момчето само на себе си. Аз съм част от гробището. Всичко ще е наред.
Както се бе забързал към Египетската алея за малко да пропусне дребния човек — този Джак, когото наричаха Кеч. Човекът почти се бе слял със сенките.
Ник си пое въздух, Сля се колкото може по-пълно и премина край мъжа като прах, подет от вечерния ветрец.
Премина по потъналата в зеленина Египетска алея, после с усилие на волята стана възможно най-видим и подритна едно камъче.
Видя как сянката край арката се откъсва и тръгва след него, безшумна почти като мъртвите.
Ник се промуши през бръшляна край алеята и се озова в северозападния край на гробището. Знаеше, че трябва правилно да разпредели времето. Ако е твърде бърз, мъжът ще го изгуби от поглед, но ако се забави, черното копринено въже щеше да се увие около шията му, да му отнеме дъха и цялото му бъдеще.
Ник се промуши шумно през вейките на бръшляна, като подплаши една от многото лисици в гробището и тя се шмугна под земята. Тук бе като джунгла от паднали надгробни камъни и безглави статуи, дървета и храсти, хлъзгави купчини полуизгнили листа. Но той познаваше тази джунгла още откакто се научи да ходи.
Сега бързаше, но стъпваше внимателно от преплетено бръшляново коренище върху някой камък, изпълнен с увереност, че това е неговото гробище. Усещаше как самото то се опитва да го скрие, да го защити, да го направи невидим — и се бореше с тази закрила, защото искаше да го виждат.
Видя Неемия Трот и се поспря.
— Привет, млади Ник! — извика поетът. — Чух, че понастоящем всички са обзети от възбуда, че ти се носиш из тези селения като комета през небесната твърд. Какво ще кажеш, добри ми Ник?
— Стойте тук — каза Ник, — останете на мястото си. Наблюдавайте пътя, откъдето дойдох. Кажете ми, когато се приближи.
Ник заобиколи покрития с бръшлян гроб на Карстеърс, после спря с гръб към преследвача си, като дишаше тежко, сякаш е останал без дъх.
И зачака. Минаха само няколко секунди, но сякаш изтече малка вечност.
(„Тук е, момче — прошепна Неемия Трот. — На около двайсет стъпки зад теб.“)
Този Джак, когото наричаха Кеч, видя момчето пред себе си и опъна въжето. То се беше увивало около много вратове през годините и за всеки, озовал се в прегръдката му, се бе превръщало в смърт. Беше много меко, здраво и неуловимо за рентгенови лъчи.
Мустаците на Кеч помръднаха, но всичко друго беше застинало. Той видя плячката си и не искаше да я подплаши. Тръгна напред, тих като сянка.
Момчето се изправи.
Джак Кеч се устреми напред, лъснатите му черни обувки се плъзгаха почти безшумно по гнилата шума.
(„Идва, момче!“ — извика Неемия Трот.)
Ник се обърна, а Джак Кеч скочи към него…
… в следващия миг усети как земята пропада под краката му. Опита се да се хване с ръка в ръкавица, но пропадаше все по-дълбоко и все по-дълбоко в стария гроб, цели шест метра, преди да се приземи с трясък върху ковчега на господин Карстеърс, като натроши едновременно капака му и своя глезен.
— Този е първият — спокойно заяви Ник, въпреки че бе всичко друго, но не и спокоен.
— Елегантно изпълнение — обобщи Неемия Трот. — Трябва да съчиня ода. Ще останеш ли да я чуеш?