Ник виждаше, както виждат мъртвите — виждаше стъпалата и стаята в края им. А когато се спусна до средата, видя и Някойси Джак, хванал Скарлет. Беше извил ръката й зад гърба й, а на гърлото й бе опрян голям, страшен нож за дране.
Някойси Джак погледна към него в мрака.
— Здравей, момче.
Ник не отвърна. Съсредоточи се върху Сливането и направи още една крачка.
— Мислиш, че не мога да те видя — каза Някойси Джак. — И си прав. Не мога. Но подушвам страха ти. Чувам как се движиш, чувам дъха ти. Сега, след като вече знам за хитроумния ти номер с изчезването, те усещам. Кажи нещо. Кажи го така, че да те чуя или ще накълцам младата дама на парченца. Разбираш ли ме?
— Да — каза Ник и гласът му отекна в стаята. — Разбирам.
— Добре — отвърна Джак. — Сега ела насам. Искам да си поговорим.
Ник заслиза по стълбите. Съсредоточи се върху Страха — повишаваше нивото на паника в залата, превръщаше Ужаса в нещо осезаемо…
— Престани — каза Някойси Джак. — Каквото и да правиш, спри!
Ник престана.
— Мислиш, че можеш да ми въртиш магическите си номерца, така ли? — продължи Джак. — Знаеш ли кой съм аз, момче?
— Ти си един Джак — отвърна Ник. — Ти уби семейството ми. Трябваше да убиеш и мен.
Джак повдигна вежди.
— Трябваше ли?
— О, да. Онзи старият каза, че ако ме оставите да порасна, орденът ви ще бъде унищожен. Ти се провали и загуби.
— Моят орден съществува още от времето преди Вавилон. Нищо не може да му навреди.
— Не са ти казали, нали? — Ник бе на пет крачки от Някойси Джак. — Онези четиримата бяха последните Джаковци. Какво беше… Краков, Ванкувър и Мелбърн. Всички паднаха.
Скарлет проговори:
— Моля те, Ник, накарай го да ме пусне.
— Не се притеснявай — гласът на Ник внушаваше спокойствие, но момчето изобщо не беше спокойно. Отново се обърна към Джак: — Няма смисъл да я нараняваш. Няма смисъл и да ме убиваш. Не разбираш ли? Сега дори го няма орденът на Всякой Джак. Вече не съществува.
Джак кимна замислено.
— Вярно е. И ако сега аз съм Джак-единак, това е отлична причина да ви убия и двамата.
Мълчание.
— Гордост — продължи Джак. — Гордея се с работата си. Гордея се, че винаги довършвам започнатото… Какво правиш?
Космите по тила на Ник настръхнаха. Той усети присъствието на пипалата от дим, които се виеха из залата, и каза:
— Не съм аз. Гибелта е. Пази скритото тук съкровище.
— Не лъжи!
— Не лъже, вярно е — обади се Скарлет.
— Вярно ли? Скрито съкровище? Не ме карай да…
— ГИБЕЛТА ПАЗИ СЪКРОВИЩЕТО ЗА ГОСПОДАРЯ!
— Кой го каза? — попита Някойси Джак и се огледа.
— Чу ли го? — учуди се Ник.
— Чух го — потвърди Джак.
— Аз нищо не чух — каза Скарлет.
Някойси Джак се обърна към Ник:
— Какво е това място, момче? Къде сме?
Преди Ник да успее да каже нещо, гласът на Гибелта отекна в залата:
— ТУК Е МЯСТОТО НА СЪКРОВИЩЕТО! ТУК Е МЯСТОТО НА СИЛАТА! ТУК ГИБЕЛТА ПАЗИ И ЧАКА ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ!
— Джак? — повика Ник.
Някойси Джак наклони глава и каза:
— Приятно е да чуя името си от устата ти, момче. Ако го беше използвал и преди, щях да те намеря по-рано.
— Джак, как е истинското ми име? Как ме наричаха родителите ми?
— Какво значение има?
— Гибелта ми каза да открия името си — обясни Ник. — Какво е то?
— Я да видим — започна Джак. — Дали не беше Питър? Или Пол? Или Родерик… приличаш на Родерик. Или може би си Стивън… — той си играеше с момчето.
— Нищо не ти пречи да ми кажеш. Така и така ще ме убиеш — каза Ник.
Джак сви рамене и кимна в потвърждение на очевидното.
— Искам да пуснеш момичето — каза Ник. — Пусни Скарлет.
Джак се взря в тъмнината, после промълви:
— Онзи камък е олтар, нали?
— Предполагам.
— И има нож, чаша и брошка?
Джак се усмихна в тъмнината. Ник виждаше лицето му — странна, блажена усмивка, толкова не на място върху това лице, усмивка на човек, осенен от откритие. Скарлет виждаше само черен мрак, от който понякога в очните й ябълки избухваха проблясъци, но долавяше задоволството в гласа на убиеца.
Някойси Джак каза: