Гибелта въздъхна.
— ЩЕ ГО ПАЗИМ ДО КРАЯ НА ВРЕМЕТО. ГИБЕЛТА ЩЕ ГО ОБГЪРНЕ НАВЕКИ В СВОИТЕ ПРЪСТЕНИ И НИКОГА НЯМА ДА ГО ИЗЛОЖИ НА ОПАСНОСТИТЕ В ТОЗИ СВЯТ.
— Тогава го зашити — каза Ник. — Сега!
— Аз съм твоят господар! На мен ще се подчиняваш! — каза Джак.
— ГИБЕЛТА ЧАКА ТВЪРДЕ ДЪЛГО — победоносно произнесе тройният глас. — ТОЛКОВА ДЪЛГО! — И започна да навива огромните си, лениви пръстени около Някойси Джак.
Джак изпусна чашата. Сега държеше по един нож във всяка ръка — кремъчния и онзи с черната костена дръжка — и изкрещя:
— Махни се! Дръпни се от мен! Не се приближавай! — размаха ножа, докато Гибелта се извиваше около него и с едно последно движение го погълна в пръстените си.
Ник се втурна към Скарлет и й помогна да се изправи.
— Искам да видя! — каза тя. — Да видя какво става!
Момичето извади фенерчето и го включи…
Това, което Скарлет видя, не беше това, което видя Ник. За свой късмет тя не видя Гибелта. Но видя Някойси Джак. Видя уплахата по лицето му, поради която приличаше на някогашния господин Фрост. В своя ужас Някойси Джак отново се бе превърнал в милия човек, който я беше карал до дома. Той се носеше във въздуха, на пет, десет стъпки над земята, бясно размахваше двата ножа и се опитваше да намушка нещо, което тя не виждаше, но очевидно не успяваше да направи нищо.
Господин Фрост, Някойси Джак, който и да беше, се отдалечаваше от тях, засмукан от някаква сила, докато не се озова с разперени ръце и крака върху стената на залата.
На Скарлет й се стори, че нещо издърпва господин Фрост в стената, изтегля го в скалата, поглъща го. Сега вече се виждаше само лицето. Мъжът крещеше яростно, отчаяно, крещеше на Ник да извика съществото, да го спаси, моля те, моля те… после лицето също изчезна в стената и гласът замлъкна.
Ник се върна при олтара. Вдигна каменния нож, чашата и брошката от земята и ги постави обратно по местата им. Черният метален нож остана да лежи там, където беше паднал.
Скарлет каза:
— Нали каза, че Гибелта не може да причини нищо лошо на хората. Мислех, че може само да ни изплаши.
— Да — потвърди Ник. — Но тя искаше господар, когото да пази. Така ми каза.
— Значи си знаел. Знаел си, че така ще стане…
— Да… По-скоро се надявах.
Ник помогна на Скарлет да изкачи стълбите и да излезе насред хаоса в гробницата на Фробишърови.
— Трябва да почистя тук — небрежно произнесе Ник. Скарлет се стараеше да не гледа какво има по пода.
Излязоха в гробището. Момичето равно повтори:
— Знаел си, че така ще стане.
Този път Ник замълча.
Тя го погледна, сякаш не бе сигурна какво вижда.
— Значи си знаел, че Гибелта ще го отнесе. Затова ли ме скри долу? Затова ли? За да ти бъда примамка?
— Не е така — каза Ник. — А и още сме живи, нали? Той повече няма да ни притеснява.
Скарлет усещаше как в нея се надигат гняв и ярост. Страхът изчезна и сега й остана само желанието да избухне и да крещи, но потисна повика му.
— Ами другите мъже? И тях ли уби?
— Никого не съм убил.
— Тогава къде са?
— Единият е на дъното на дълбок гроб, лежи със счупен глезен. А другите трима са… ами просто много далеч оттук.
— И не си ги убил?
— Разбира се, че не. Това е моят дом. За какво ми е да се мотаят тук цяла вечност? — после добави: — Виж, всичко е наред, оправих се с тях.
Скарлет отстъпи и каза:
— Ти не си човек! Хората не се държат така. Не си по-добър от него. Ти си чудовище!
Кръвта се отдръпна от лицето на Ник. След всичко, което преживя тази вечер, след всичко случило се, се оказа, че е най-трудно да се справи с това.
— Не — повтори той, — не е така.
Скарлет заотстъпва назад.
Направи една крачка, две крачки и всеки момент щеше да се обърне и да побегне като луда, в отчаяно желание да се отдалечи от осветеното от луната гробище, когато висок мъж с дрехи от черно кадифе постави длан върху ръката й и каза:
— Боя се, че сте несправедлива към Ник. Но несъмнено ще сте по-щастлива, ако не си спомняте нищо от това. Затова нека повървим заедно и да поговорим за случилото се през последните няколко дни. За това, което би било разумно да си спомняте, и за това, което би било най-добре да забравите.
— Сайлъс — каза Ник. — Недей! Не я карай да ме забрави!