И в същия миг му хрумнало и друго.
— Татко? — запитал той. — Ако на германците мерникът им се разваля заради баражните балони, значи бомбите им могат да попаднат навсякъде, нали? Ще се мерят във фабриките, но няма да са точни заради височината, затова просто ще ги спускат и ще се надяват да поразят целта? Дали няма просто да се откажат и да си отидат? Или не биха го направили, ти как смяташ?
Бащата се замислил.
— Според мен не ги е грижа къде ще попаднат бомбите — отвърнал той накрая. — Целта им е да ужасяват и обезкуражават нашите хора тук, да им отнемат надеждата. А пък ако едновременно с това успеят да унищожат фабрики за военна продукция или готови самолети, още по-добре. Логиката на злодея е такава — първо да те уплаши, сетне да те унищожи.
Бащата въздъхнал и добавил:
— Ние с теб, моето момче, трябва обаче да поговорим за нещо друго, нещо много важно.
Току-що се връщали от пореден преглед при доктор Мобърли, на който лекарят отново разпитвал Дейвид трудно ли понася отсъствието на майка си. Ама че глупав въпрос! — ядосал се Дейвид. Разбира се, че майка му ще му липсва! И то толкова много, че направо се чувствал сломен. Нямал нужда от лекар да му обяснява толкова прости неща. Всъщност приказките на Мобърли трудно се разбирали, момчето повечето време не осъзнавало какво точно цели той. Понякога поради използваните сложни думи, но най-вече защото постоянният брътвеж на книгите от лавиците направо заглушавал казаното от него.
За сметка на това все по-ясно чувал какво говорят те. Схващал също, че доктор Мобърли не ги чува, иначе не би работил в този кабинет, защото направо би полудял. Понякога кажел ли нещо, с което книгите били съгласни, те вкупом мърморели одобрително — „Хмммммм“. Споменел ли обаче друго, с което не можели да се съгласят, хорово го порицавали:
— Шарлатанин!
— Глупости!
— Този човек е идиот!
Една от книгите, на която със златни букви било гравирано името Юнг, така се ядосала, че направо скочила от лавицата и тупнала на килима. Толкова вбесена била, че почти дим изпускала. Мобърли много се изненадал, когато зърнал падащата книга. Дейвид се изкушавал да му повтори думите й, но си рекъл, че не е добра идея открито да признае, че чува разговор между книги. Знаел какво може да му се случи — вече бил чел за насилствено прибирани в психиатрична болница хора, за които казвали, че „не са добре с главата“. Не му се искало да попадне на такова място.
Във всеки случай той невинаги чувал гласовете на книгите. Долавял ги само когато бил извънредно разстроен или ядосан. Иначе се опитвал да бъде спокоен, да мисли положително, поне доколкото било възможно. Но понякога положителното мислене се оказвало ужасно трудно, особено при разговор с доктор Мобърли или с Роуз.
Сега се намирали с баща си край реката и целият му свят отново бил на път да се промени.
— Ще си имаш по-малко братче или сестриче — изтърсил изведнъж бащата. — Роуз ще ражда.
Дейвид се стреснал, спрял да дъвче. Отвратително му загорчало в устата. Усещал натрупващо се в главата напрежение, за миг помислил, че току ще падне от пейката в поредния пристъп. Но успял някак си да удържи и да остане изправен на място.
— Ще се ожениш ли за Роуз? — попитал той.
— Така мисля — отвърнал баща му.
Предната седмица подочул разговор между двамата. Роуз била на гости у тях, с баща му обсъждали същата тема, защото смятали, че Дейвид спи в стаята си. Само че той се измъкнал в коридора, седнал тихо на горната площадка на стълбището и слушал какво си говорят. И друг път се било случвало, макар че предпочитал да си легне и да затвори вратата, когато те внезапно притихвали или чувал звука на целувка и ниския, гърлен смях на Роуз. Миналия път тя споменала нещо от рода на „хората говорят, знаеш ли…“, но не казала какво точно. Станало ясно само, че не харесва какво казват. Именно тогава отворили дума за брак, но Дейвид не чул повече, тъй като баща му тръгнал към кухнята, за да сложи чайника на котлона, и за малко не го видял, прекосявайки откритата площ в подножието на вътрешното стълбище. Веднага се мушнал в спалнята и се направил на заспал, а бащата се появил няколко минути по-късно, за да провери какво прави, вероятно заподозрял, че е подслушвал. Останал доволен от затворените очи и равното дишане, но Дейвид се изнервил и повече не посмял да излезе от стаята.