И дясната ръка се раздвижила, а показалецът посочил фигурата върху олтара, сетне ръката увиснала, главата клюмнала — това било краят на Роланд и неговият сетен дъх.
Дейвид тутакси погледнал спящата. Очите й се отворили, но това не били очите на майка му. Нейните помнел отлично — кафяви, излъчващи обич и нежност. Тези били черни, лишени от живот, досущ забити в снега въглени. Променило се и лицето. От ложето го гледала Роуз, любимата на баща му. Косата станала черна, тъмна, лишена от блясък както нощта. Устните се отворили, Дейвид зърнал зъбите — снежнобели и много остри, а кучешките — по-дълги от останалите. Стреснат, отстъпил назад и за малко не паднал по стълбището, а тя се изправила в седнало положение. Протегнала се като котка, гръбнакът се извил, ръцете се изпънали. Шалът паднал от раменете и, разкрила се алабастрова кожа, показала се и горната част на гръдта. По нея искрели капчици алена кръв, същинска огърлица от рубини. Извъртяла се настрана, пуснала крака към подножието на ложето. Черните очи се заковали в лицето на Дейвид, а езикът жадно облизал зъбите.
— Благодаря ти — рекла тя.
Гласът бил тих, равен, но в тона се долавяли съскащи звуци като на получила дар слово змия.
— Ссстрашно сссимпатичен момък. И ссстрашно ссссмел.
Дейвид заслизал по стъпалата заднешком, боящ се да обърне гръб, но тя тръгнала след него. Той направи една стъпка, и тя — също, а разстоянието помежду им не се променя.
— Не съм ли красссива? — запитала тя, накланяйки глава встрани, сърдито извивайки устни. — Значи не сссъм достатъчно красива за теб, така ли? Я ела тук и ссссмело ме целуни отново!
Това била Роуз, а в същото време съвсем не била тя. В съзнанието на Дейвид се мярнала представа за нощ без надежда за зора или утро, за непрогледен мрак, където светлина никога няма да блесне. Посегнал към меча, но се досетил, че го е оставил достатъчно далеч. А между тях сега стояла тази страшна жена. Интуитивно усещал, че направи ли опит да се прокрадне покрай нея, тя ще го умъртви. Магьосницата сякаш прочела мислите му и ехидно усмихнаха, казала:
— Той вече не ти е нужен… сссмели, прекрасссни момко. Такъв като теб отдавна не сссе е сссрещал тук. Толкова сссочен, млад, прекрасссен…
Размахала пред лицето му дълъг, тънък, извит пръст с карминен нокът, сякаш в кръв потопен.
— Ето, ела — прошепнала тя. — Ела, целуни ме отново, прекрасссни момко!
Дейвид зърнал собственото си отражение в тези тъмни очи, усетил, че потъва в тях и се дави. И мигом се досетил каква ще бъде съдбата му. Обърнал се рязко на пети и хукнал надолу, прескачайки последните стъпала. На каменния под стъпил накриво, десният му глезен се извил, ужасно го заболяло. Но време за колебание нямало. Недалеч от него лежал мечът на един от мъртвите рицари. Веднъж само да се добере до него…
Над главата му се плъзнала фигура, подгъвът на кадифената рокля леко закачил косата му, изсвистял. Жената се появила точно пред него, увиснала на пръст разстояние от лицето му! Босите й нозе изобщо не докосвали пода. Просто висяла във въздуха, в пищно червената си рокля, с разпиляната по раменете дълга черна коса. Червено и черно — кръв и нощ! И вече не била усмихната. Устата й зеела разчекната, острите кучешки зъби хищно стърчали напред. Внезапно челюстите й се разтворили още и още, разкривайки огромна звероподобна паст с редица подир редица зъби като на същинско чудовище. Ръцете й се протегнали към момчето, докоснали го стръвно…
— Дай ссси ми целувката! — изсъскала тя, ноктите й потънали в раменете му, главата й се наклонила към Дейвидовото лице.
Отчаян и гневен, Дейвид трескаво опипал джобовете си, напипал единствения предмет там. Нокътят на Звяра се мярнал в стиснатите му пръсти, описал кратка дъга, оставил дълга, назъбена червена линия напряко на лицето й. Дълбока безкръвна рана зейнала, защото във вените на вещиците нямало кръв. Тя писнала и затиснала бузи с длани, но Дейвид замахнал отново и този път я ослепил. Сега го нападнала със зъби и нокти, избивайки оръжието от ръката му. Дейвид побягнал към изхода с единствената мисъл да стигне стълбището и да напусне замъка. Трънаците по стената се раздвижили и го закрили изцяло, превръщайки момчето в пленник на злата магьосница.
А тя висяла над пода с разперени встрани ръце и разкъсано лице, незрящите й очи безпомощно се взирали в нищото. Дейвид започнал тихо да се прокрадва към намиращия се на пода меч, а лицето й безпогрешно се завъртяло в неговата посока.
— Миссслиш ссси, че няма да те подуша ли? — ехидно изсъскала тя. — Сссега ще ссси платиш за всичко!