И полетяла към него с хищно разперени пръсти и зейнала паст. Момчето побягнало на зигзаг, променяйки посоката ту вляво, ту вдясно в надежда да я измами и стигне до меча, но тя била предостатъчно хитра и постоянно му препречвала пътя. Движела се неимоверно бързо, като размазано във въздуха петно, притискайки го назад — към смъртоносните шипове на трънаците по стените. А разстоянието помежду им постоянно се скъсявало, вече почти нямало място. И тогава отново замахнала, ноктите й профучали на милиметри от Дейвидовото лице, а момчето усетило остро убождане, сетне още едно. Гърбът му бил вече безнадеждно опрян на бодилите.
— Сссега ссси мой! — победоносно изсъскала магьосницата. — Ще те любя както аз ссси знам, а ти ще ми отвърнеш по сссъщия начин и ще умреш!
Устремно се стрелнала напред, пастта й широко разтворена, няколкото реда остри зъби, насочени право към гърлото на момчето. То се хвърлило на пода и се претърколило встрани в отчаян опит да избегне смъртта. Тогава чуло особен звук — сякаш загнил, издут плод се пръсва. Повдигнало глава, смаяно, и що да види? Нанизаната на огромен шиш вещица виси на него, прободена право в сърцето. Пронизана била и дясната й ръка, само лявата шавала едва-едва. А лицето й се променяло пред очите му — вече не приличала на Роуз, косата й станала снежнобяла, кожата се сгърчила, сбръчкала. Превърнала се в грохнала старица с грозно увиснала долна челюст, зловонно замирисала. А ноздрите й все така трепкали, като че души въздуха. Опитала се да каже нещо. Отначало гласът й бил съвсем слаб, не се разбирало какво говори. Тогава Дейвид се изправил и се приближил към нея, все още уплашен, макар и да било видно, че тя умира. Този път обаче доловил думите.
— Благодаря ти — рекла тя, а в следния миг тялото й се разпаднало и пред очите му се превърнало в прах.
Тогава бодливите трънаци по стените и колоните започнали да се гърчат, вехнат и свиват, а останките на мъртвите рицари се свлекли на каменния под. Дейвид изтичал до тялото на Роланд и с покруса видял, че в него кръв почти не е останала. С голяма мъка довлякъл трупа до каменното ложе в центъра на залата и го положил върху него, сетне направил същото и с Рафаеловите останки. Положил мечовете върху гърдите им, ръцете им поставил върху дръжките, както в илюстрациите от старите книги — подобаващо на истински рицари в пътя им към вечността. Двамата приятели — завинаги ведно в смъртта.
Прибрал своя меч в ножницата, взел една от лампите и тръгнал по обратния път. Вече го нямало онзи безкраен коридор и веднага излязъл на стълбището сред прашните, пропукани стени. Излизайки навън, видял, че трънаците навсякъде са изсъхнали и мъртви, само крепостта се извисявала самотна, порутена, на път да рухне. За голяма негова радост вярната Сцила стояла на мястото си до загасналия огън и го чакала. А щом го подушила, приветствено изцвилила. Дейвид погалил кобилата, заговорил й нежно. Сигурен бил, че ще разбере смисъла на думите му за съдбата на обичния й господар. Сетне се метнал на седлото и я насочил назад — към пътя.
Докато пресичали гората, навсякъде царяла гробовна тишина. Намиращите се в нея същества разпознали завръщането на онзи, който победил всемогъщата зла магьосница. Дори и Гърбушкото кротувал, междувременно отново покачен на наблюдателницата високо горе в дървото. Замислено наблюдавал ездача, усещайки промяната и узряването на момчето. И размишлявал как най-добре да обърне новото качество в своя полза.
XXVI
За двамата убити разбойници и за двамата крале
Дейвид повел Сцила на изток. Взирал се внимателно по пътя напред, но във вечния сумрак на тукашния свят видимостта все така не била добра, затова виждал малко или почти нищо. Сцила вървяла с ниско наведена глава, сякаш по свой начин скърбяла за достойния си господар. Снегът искрял навсякъде, заслепяващ, уморителен за очите, по околните храсти и дървета блещукали ледени висулки.
Смъртта отнесла Роланд. А майка му? Също покойница, глупаво било да си въобразява друго. И сега, докато конят бавно напредвал в заснежения, полутъмен и студен свят, Дейвид признал в себе си, може би за пръв път, че винаги е съзнавал тази проста истина, но постоянно се е самозалъгвал, изкушавайки се да мисли друго. Също както онези фаталистични правила, с чиято помощ вярвал, че може да я запази жива. Фалшиви надежди, празни мечти, мними, както и гласът, довел го чак дотук. Не е възможно да промени реалността, а тукашният свят само го залъгва с неосъществими възможности, че нещата могат да бъдат и по-различни. Време е да се връща у дома. И ако кралят не може да му помогне, може би ще се наложи да сключи сделка с Гърбушкото. Единствено трябва да каже името на Джорджи високо на глас.