Дейвид извърнал Сцила с лице към умиращия.
— Предупредих ви! — извикало момчето и високо заридало.
Но не за бандитите, а за Роланд, за майка си и баща си, дори за Роуз и Джорджи, за всичко, което бил загубил досега, за онези хора и неща, чието отсъствие в този миг така остро чувствал.
— Помолих ви да ни оставите на мира, но вие ни нападнахте! Вижте сега докъде ви доведе това, глупаци такива! Не съм искал така да става…
Устата на умиращия се отваряла и затваряла, но звук вече не излизал, кръвта му изтичала, а очите му били вперени в момчето неразбиращо. Сетне се разтворили широко, широко, той въздъхнал и повече не помръднал.
А Дейвид слязъл от Сцила, внимателно я огледал, да не би да е наранена. За щастие изглеждала напълно здрава. Тогава погледът му попаднал върху окървавения меч. Огледал се къде да го изтрие. Не му се искало да е в дрехите на двамата мъртви, още по-малко в своите собствени, чувствал, че кръвта ще му тежи. Отворил чантата с дадената от Флечър храна, там намерил кърпа, в която били завити сиренето и хлябът. Нея използвал, сетне завлякъл труповете встрани от пътя, там захвърлил и кърпата. Прекалено бил отпаднал, да копае гроб сили нямал. Червата му куркали от глад, целият бил изпотен. В устата чувствал гаден вкус, повдигало му се. Тогава се опрял на съседна скала и повърнал. Давил се и кашлял, докато силите съвсем го напуснали.
Току-що убил двамина: тази мисъл не му излизала от главата. Вярно, не било умишлено, но така или иначе те били мъртви, и то в резултат на негови действия. Не по същия начин му подействала смъртта на лупите и вълците в каньона преди известно време. И там инцидентът завършил със смърт, но не и по този начин. Тук единият лежал с прерязано от неговия меч гърло. Другият загинал от копитото на Сцила, но пък нали Дейвид бил на седлото в онзи миг? И друго го измъчвало жестоко: действията му идвали съвсем отръки, сякаш способността му да убива е вродена и съвсем естествена. И това последното — го изплашило най-вече.
Избърсал устата и лицето си със сняг, отново яхнал Сцила и потеглил напред, оставяйки зад гърба си стореното, но не и спомена за него. А докато яздел, отново завалял сняг. Падали едри, плътни снежинки, стелели се по пътя, по дрехите му, по главата и гърба на коня. Вятърът стихнал. Валяло безшумно, бавно, безспирно, постепенно натрупвайки нови и нови пластове върху старите преспи, по пътя и околните пътеки, по дървета, храсти, по всичко живо или мъртво. Скоро труповете на двамата разбойници били покрити с дебела снежна завивка и вероятно биха останали скрити под нея, неоплакани, незнайни чак до идването на пролетта. Но не било съдено да стане така. Една влажна зъбата муцуна се появила над тях и продължавайки да души, сръчно разровила снега и разкрила останките. Вълкът съгледвач отправил глава нагоре и надал продължите лен протяжен вой, а това всъщност било сигнал. Гората сякаш оживяла, иззад дърветата се появили десетки зверове. Цялата глутница се изсипала на пътя и шумно, с мляскане, ръмжене и хрускане се заела да разкъсва телата на крадците. Разбира се, на преден план били най-силните, най-бързите и най-едрите, те се наяли до насита, а по-слабите и по-тромавите се задоволили с останките. Всъщност търбусите истински напълнили само малцина от глутницата, защото вълчата армия била вече наистина многобройна и два трупа били съвсем недостатъчни да я нахранят. Тук имало хиляди вълци. Бели от далечния Север, дето козината им съвършено се слива със зимния пейзаж, издават ги само тъмните очи и червената плът на хищно разтворените челюсти. Черни от Юга — старите хора разправят, че в тях са се вселили духовете на вещици и демони. Сиви — от горите на Запад, те са по-едри и по-бавни от другите, но пък недоверчиви, затова странят от другите. И, разбира се, лупите — облечени като хора, вървящи на два крака, но гладни и хищни не по-малко от четирикраките си побратими. В същото време вече ревниво настроени да владеят и управляват над останалия свят. Лупите стояли по-назад от вълчия авангард и не излезли от гората, докато по-примитивните им събратя с ръмжене и вой се бутали и борели за останките на мъртвите бандити. Изведнъж откъм пътя се задала вълчица. Вървяла направо към двуногите вълци, а в уста носела намерената окървавена кърпа, захвърлена от Дейвид. Човешката кръв я възбуждала и тя постоянно преглъщала, а измежду челюстите й се точели слюнки, но усещала, че находката е важна — трябва да я отнесе на господарите. Пуснала я в краката на Лерой и послушно отстъпила. Най-силна и най-остра, разбира се, била миризмата на мъртъвците, но заедно с нея лидерът незабавно подушил и мириса на момчето, макар и по-слаб.