Вече го познавал добре, бил го подушвал при няколко случая — последния път в двора на крепостта, където го отвели съгледвачите. Те спрели пред кулата и не посмели да тръгнат по извитото стълбище, уплашила ги злата сила, която интуитивно усетили. Лерой обаче се изкачил, най-вече за да демонстрира превъзходството си над останалите. В същото време усещал, че веднъж разрушена, тукашната магия постепенно отслабва, а кулата е просто куха черупка в центъра на старата крепост. Единствената донякъде оцеляла съставна част от някогашната вълшебна мощ била каменната зала на върха на кулата. А тя се оказала отрупана с човешки останки и някаква прах, която Лерой незабавно разпознал като остатък от не съвсем човешко същество. В центъра, на издигнатото ложе, лупът зърнал труповете на Роланд и Рафаел и разпознавайки миризмата на първия, със задоволство установил, че защитникът на момчето е вече мъртъв. Изкушавал се да разкъса телата на двамата рицари и да разхвърли доспехите им, но съзнавал, че това е импулсът на един звяр. А той вече не е такъв, нали? Затова оставил всичко на мястото му и побързал да напусне древните покои на злата вещица, макар че никога не би признал пред подчинените си изпитаната горе боязън. Съзнавал също, че има много неща, които не разбира и най-добре е никога да не се доближава до тях.
И ето, в този миг стоял на края на гората, душел кърпата и дълбоко в себе си изпитвал нещо като възхищение към яростно преследваното от самия него момче. Признавал, че то е някак възмъжало и израсло, а го помнел като изплашено хлапенце. Но ето на — превърнало се в младеж, победил тъмна сила, на свой ред унищожила множество от най-доблестните рицари. Отнел живота и на тези двамата разбойници, дори избърсал острието, за да е готово за следващия бой и следващата жертва. Такава била вълчата логика и въпреки всичко на Лерой му хрумнало и друго: жалко, но ще трябва да го убие.
Искало му се да вярва, че с всеки изминал ден увеличава измеренията на човешкото в себе си в постоянен опит да се превърне в истински човек и да загърби вълчото. За съжаление сигурно си въобразявал. Тялото му било все така космато, ушите му опънати назад, изострени, зъбите — като клинци, само муцуната му била скъсена, а лицевите черти доста изменени, по-близки до човешките, отколкото до вълчите. Почти винаги ходел изправен, изключение правел само когато се налагал бърз преход и най-вече, когато усещал момчешката миризма достатъчно силно. Тогава тя го възбуждала така, че за известно време забравял другите си амбиции.
Така или иначе разполагал с предимството да командва множество подчинени. При това конската миризма била много по-силна от човешката, но когато снегът паднал, тя, разбира се, отслабвала и често се губела. Но пък Лерой имал авангард с голяма група съгледвачи и те винаги я откривали. Затова и проследили Роланд и Дейвид до селото. Там Лерой се изкушавал дали да нападне или не, но междувременно съгледвачите открили водещите на изток следи и се досетили, че двамата са отново на път. И въпреки че повечето от лупите съветвали да нападнат селището, най-вече защото глутницата била ужасно изгладняла, Лерой разбирал, че така само ще загуби ценно време. Не можел да отрече и факта, че му било изгодно да държи армията си гладна, за да е достатъчно настървена, когато напада краля. Помнел и онзи ловец, който го предизвикал иззад оградата на селото. Възхитил се на жеста по същия начин, както се възхищавал на повечето човешки качества и се опитвал да ги изгражда в себе си. Бил доволен от лично постигнатата промяна, но това нямало да го спре да се върне един ден на същото място и да разгроми селото, давайки урок на опиталия се да го унизи човек.
Глутницата отново загубила следите на Роланд и момчето, когато те се отклонили от пътя. Така бил пропилян почти цял ден, макар че Лерой бил сигурен в едно: воинът и Дейвид ще се върнат на него рано или късно, за да продължат пътуването си към краля. Сетне, напускайки Замъка на трънаците, Дейвид имал късмета да се изплъзне на съгледвачите. Те се бояли от криещите се по хралупите същества и затова заобикаляли, увеличавайки многократно пътя си.
Лерой отново изпратил съгледвачи по дирите на момчето, но основните му сили продължили похода на изток към кралския замък, използвайки по-безопасен път, макар че по-късно двете части отново се събрали. Разузнавателният авангард обаче загубил по-голямата част от състава си — убили ги съществата от хралупите. За голямо удивление на Лерой загинали още двама съгледвачи. Те обаче били заклани от друг, ясно било — от някой, който прерязвал гърлата, а сетне изрязвал муцуните им.