Истината му съобщил един от помощниците лупи, защото вече познавал методите на Гърбушкото.
— Гърбатият защитава момчето по някаква си негова причина — изръмжал помощникът, който също се променял, само че не така бързо както Лерой.
— Зная защо — отвърнал лидерът. — Той смята, че в негово лице е намерил нов крал. Ние обаче нали затова сме тук — да сложим край на човешките крале. И на това момче претендент за трона няма да му позволим да стане.
Разгневен от мисълта за съперничеството, той изревал нова заповед на лупите да събират развилнялата се от глада армия. Помощниците подгонили събратята, като ръмжали и хапели по-недисциплинираните. Време било. Кралският замък се намирал вече само на ден път оттук. А веднъж стигнат ли там, плячка и месо за всички ще има до насита. И ще започне новото кърваво управление на крал Лерой!
Защото въпреки усилията и известното пренебрегване на чисто зверското поведение дълбоко в себе си Лерой си оставал вълк и винаги щял да бъде такъв.
XXVII
За кралския замък и за срещата с краля
Денят се точел безкраен, уморителен, сив, чак до здрач и падането на нощта, посрещната от Дейвид с дълбоко удовлетворение и благодарност. Бил уморен до смърт, паднал духом, гърбът и краката ужасно го болели от безкрайната езда. Все пак уроците на Роланд си казвали думата — знаел как да се държи на седлото, как точно да нагласи стремената, юздите. Затова пътувал на Сцила далеч по-умело, отколкото в началото, макар и конят да бил прекалено едър за него. Снеговалежът затихвал, сега се носели само дребни снежинки и личало, че бурята скоро съвсем ще затихне. Земята замряла, потопена в сняг и тишина, сякаш по-красива отпреди, може би заради бялото покривало.
Задал се завой. Пред Дейвид хоризонтът изпъквал, леко обагрен в меки жълтеникави тонове, и той се досетил, че кралският замък е вече наблизо. Тогава се ободрил, дошло му настроение, а и като че почувствал прилив на нова енергия. Побутнал с колене Сцила, давайки й знак да увеличи темпото, макар и двамата да били гладни и уморени. Сцила минала в тръс, сякаш подушвала сено, прясна вода и топъл обор за почивка. В следния миг обаче Дейвид я спрял и внимателно се ослушал. Счуло му се нещо, макар и да било възможно да е и далечен вятър, въпреки че нощта била тиха. Изглежда, и Сцила усещала нещо, защото изцвилила и неспокойно потропвала с копитата по пътя. Дейвид я потупал по хълбока, опитвайки да я успокои, но в същия миг и той усетил напрежение.
— Тихичко, Сцила — помолил той.
Но сега го чул по-силно и ясно. Някъде виел вълк. Не можело с точност да се определи разстоянието, защото снегът заглушавал звука и създавал измамни усещания, но щом го чувал, без да напряга слуха си, какво тогава? Значи не е далеч и това изобщо не се харесало на Дейвид. Откъм гората чул други шумове и веднага измъкнал меча, представяйки си белите зъби, розовия език, зейналата вълча паст и щракащите й челюсти. Само че насреща му се задал не друг, а Гърбушкото. В ръка държал дълъг и тънък, закривен кинжал. Дейвид повдигнал меча, острието насочил право към гърбатия, очите му сурово измервали приближаващата фигура.
— О, я си прибери оръжието — обадил се Гърбушкото. — От мен няма защо да се страхуваш.
Но Дейвид задържал меча все така насочен и с удоволствие констатирал, че ръката му не трепва. Това не учудило новодошлия.
— Добре де — рекъл той. — Както искаш. Но да знаеш, че вълците идват. Не зная колко време ще мога да ги задържа сам, но ще е достатъчно, за да стигнеш до замъка. Само че ще вървиш единствено по пътя и няма да се изкушаваш да търсиш преки пътеки, защото могат да те отведат не там, където трябва.
Проехтял вой отново и отново, сега вълците явно били повече от един.
— А вие защо ми помагате? — запитал Дейвид.
— Аз ли? Че аз още от началото ти помагам — отвърнал Гърбушкото. Само че ти си прекалено самонадеян да го разбереш. През цялото време вървях подпре ти и ти спасявах живота и все за да можеш да стигнеш до замъка. Хайде, отивай при краля. Той те очаква. Хайде, върви!
С тези думи Гърбушкото оставил момчето и тръгнал към гората, размахвайки кинжала със свистене, сякаш вече убива вълци. Стигнал до края на дърветата, но не навлязъл сред тях, а продължил да върви по края на гората. Дейвид го изпратил с поглед, сетне решил, че няма причини да не последва съвета му, и побутнал Сцила с колене. Гърбатият се сгушил в хралупата на огромен дъб и оттам със задоволство видял, че момчето потегля напред. Оказало се по-мъчно, отколкото смятал в началото, но все пак планът му се изпълнявал — момчето отивало точно там, където той искал. А това приближавало Гърбушкото до крайната му цел.