— Джорджи, Джорджи, хей, момче — запял той доволно, облизвайки се. — Хей ръчички, хей ги две, те ме слушкат най-добре…
Изкикотил се щастливо, но веднага запушил уста с длан. Усещал, че вече не е сам. Откъм дърветата се чуло сумтене, подала се силно космата черна форма, зъбатата уста на вълка съгледвач бълвала пара. Гърбушкото се свил на топчица, търкулнал се в най-дълбоката пряспа и само връхчето на острия кинжал се подавало лекичко от снега.
И щом звярът минал край него, гърбатият разпорил търбуха му отдолу от опашката чак до устата, а вътрешностите му се изсипали в белоснежната покривка, изпускайки облаци пара.
Пътят се извивал завой след завой и постепенно се стеснявал, но Дейвид усещал, че краят идва и той е близо до целта. Сега от двете му страни вече се издигали стръмни, почти отвесни скали, образувайки истински каньон, където ехото от копитата на Сцила се носело надалеч и се връщало. Тук сняг много нямало, сигурно високите стени ограничавали валежа. Не след дълго излезли от каньона, пред тях се ширнала просторна долина, а в нея синеела река. На не повече от миля оттук, на брега на реката, се извисявал кралският замък. Голям и красив бил, с високи и дебели стени, множество кули и вътрешни постройки. Прозорците светели, по стените с бойниците горели огньове, а стражите държали факли.
Сцила спряла и докато Дейвид удивено наблюдавал красивата гледка, подвижният мост на крепостта се спуснал, вратите се отворили, тържествено прозвучали рогове. Излязла група от дванайсетина конници, прекосила моста и устремно препуснала към него. Загрижен, че вълците могат да се появят всеки момент, Дейвид не се поколебал повече, а пришпорил Сцила насреща им. Срещнали се на средата на пътя и воините бързо заобиколили момчето, насочвайки копията си към устата на каньона, откъдето можела да се появи опасност.
— Очаквахме те — обадил се един от тях.
Бил по-възрастен от другите, по лицето си носел стари белези от множество битки. Изпод шлема и по ризницата падала и се разстилала сиво-кестенява коса, а на гръдната му броня блестял сребърен герб с релефни бронзови украшения.
— Заповядай с нас — поканил го военачалникът. — Наредено ни е да те отведем на безопасно място в кралските покои.
Дейвид препуснал към замъка, а кралската стража го обградила плътно от всички страни. Сигурно затова се почувствал едновременно защитен, но и пленник. До портата стигнали без инциденти, влезли в замъка, а мостът незабавно се вдигнал след тях. Появили се прислужници, най-почтително помогнали на Дейвид да слезе от кобилата. Любезно го наметнали с плащ от мека черна кожа, поднесли му сребърна чаша със сладка, гореща напитка, за да се стопли. Един от тях поел поводите на Сцила и Дейвид тутакси отворил уста да го спре, но възрастният воин се обадил:
— Не се безпокой. Добре ще се погрижат за кобилата. Ще бъде настанена недалеч от твоите покои, ще я нахранят и почистят. Аз съм Дънкан, предводител на кралската гвардия. Нямаш основания за тревога. Тук си в безопасност, почетен гостенин на краля си.
Сетне го повел със себе си към двореца. Вървял отпред, Дейвид го следвал на неголямо разстояние. Прекосили двора, влезли в красива сграда. Тук имало множество царедворци, цели тълпи елегантно облечени мъже, жени и дворцови слуги в ливреи. Толкова много хора на едно място не бил виждал от началото на пътуванията си. Интересно му било, а и той самият бил също обект на голямо любопитство. Младите прислужници се спирали на групички, гледали го скришом, шушукали си усмихнати. Възрастни придворни му кимали любезно с глава. Момчетата от прислугата го гледали със страхопочитание.
— Много са слушали за теб — обадил се Дънкан.
— Че как са научили? — учудил се Дейвид.
На това Дънкан загадъчно отговорил само едно — че кралят си знае работата.
Минавали по безкрайни каменни коридори с големи запалени факли по стените, встрани се редели красиво обзаведени запи. Тук слуги се срещали по-малко, повече били царедворците и велможите — мъже със сериозни лица и златни накити. Гледали на Дейвид различно, а по лицата им той четял нееднакви чувства — задоволство, загриженост, подозрение, дори страх.