— Нахрани се до насита, сетне си почивай — рекъл Дънкан. — Утре сутринта ще дойда да те взема. Нуждаеш ли се от нещо, просто използвай звънчето до леглото. Вратата не е заключена, но, моля те, не излизай от стаята. Замъкът не ти е познат и не бихме искали да се изгубиш.
Дънкан се поклонил учтиво, сетне излязъл. Дейвид свалил обувките, някои от дрехите. Изял почти цялото пиле, похапнал от плодовия пудинг, опитал виното, но не му харесало. В неголям дрешник в стената намерил дървена скамейка с дупка в нея, това било тоалетната. Там миришело ужасно въпреки окачените по стените цветя и най-разнообразни билки. Дейвид едва изтърпял вонята, през цялото време си стискал носа, а когато свършил, изтичал навън и с облекчение поел въздух. Изкъпал се във ваната, облякъл широка вълнена нощница. Преди да си легне обаче, тихичко открехнал вратата. Тронната зала долу била празна, кралят сигурно отдавна се бил оттеглил в покоите си. По балкона вървял едър страж, още един се виждал по-надолу, на отсрещната страна — също. Дебелите стени поглъщали звука, на пръв поглед изглеждало сякаш само той и неколцината стражи са единствените хора в замъка. Затворил вратата, качил се на високото легло и както бил изморен, незабавно потънал в здрав, дълбок сън.
Събудил се изведнъж, сякаш стреснат от нещо, и в първия миг не могъл да си даде сметка къде се намира. Решил, че е в мансардата, и се огледал за книгите и играчките, но ги нямало. Сетне изведнъж споменът нахлул в съзнанието му. Седнал в леглото, забелязал, че в камината някой е сложил още дърва. Масата и останките от снощната вечеря били разчистени, ваната и скарата с въглените — изнесени. Явно е действано тихо и внимателно.
Нямал представа дали е много рано или късно, струвало му се, че е някъде посред нощ. Замъкът тънел в тишина, през прозореца зърнал далечната бледа луна, надничала иззад тънки, прозрачни облаци. Какво ли го е събудило? Тъкмо сънувал дома, когато чул гласове, а те нямали нищо общо с него. В началото инстинктивно се опитвал да ги свърже със съня, така както понякога изморен и дълбоко заспал човек възприема звука на будилника като телефонен звън. Вече напълно разбуден, изправен сред възглавниците, се заслушал внимателно и сега по-ясно различил гласовете. Разговаряли двама мъже, дори му се сторило, че и неговото име споменават. Отхвърлил завивките, тихичко слязъл на пода, промъкнал се до вратата. Там поставил ухо на ключалката и се опитал да чуе повече, но гласовете били приглушени, думите им не се разбирали ясно. Е, тогава се осмелил да открехне вратата и да надникне навън.
Стражите на балкона ги нямало. А гласовете долитали отдолу, откъм тронната зала. Прокрадвайки се напред в мрака, Дейвид се скрил зад голяма сребърна урна и надникнал през дупките в парапета. Единият от събеседниците се оказал самият крал, само че не седял на трона, а на най-горното стъпало към него, загърнат в дебела пурпурна роба, под която се виждала извезаната му със златни ширити бяла нощница. Мътно блестяло плешивото му теме, по него пъстреели същите кафеникави петна, каквито имало и по ръцете му. Въпреки плътната дреха монархът потрепервал от нощния студ в огромната зала и от време на време поглаждал провисналата до яката на робата дълга бяла коса над ушите.
А на трона му седял Гърбушкото, кръстосал нозе, преплел опрените на коленете си пръсти. Изглеждал недоволен от нещо, казано от краля, защото след малко ядно се изхрачил върху пода. И Дейвид за втори път чул как плюнката му засъсква и закипява.
— Тази работа не става бързо — рекъл в следващия миг Гърбушкото. — Още няколко часа няма да те убият, я!
— Изглежда, че мен наистина нищо не е в състояние да ме убие — отвърнал кралят. — Но ти нали ми обеща да сложим край на всичко това? Най-после и аз имам нужда от почивка. Искам да легна, да спя, да спя… в гробницата и да се разпадна, на прах да се превърна. Ти обеща, че най-сетне ще ми бъде разрешено да умра…
— Той смята, че книгата ще му помогне — прекъснал го гърбатият. — Когато разбере, че тя няма никаква стойност, ще стане по-сговорчив, тогава и двамата ще получим онова, което искаме от него.
Кралят се размърдал и на Дейвид му се сторило, че в скута му вижда книга. Дебел том, подвързан в кафява кожа, на пръв поглед много, много стар, овехтял и окъсан.
— За мен тя определено има стойност — възразил кралят.
— Значи можеш да си я отнесеш в гроба заедно със себе си — съгласил се Гърбушкото. — За всеки друг тя е безполезна. Обаче докато не му дойде времето, остави си я на мястото, за да го примамва.