Кралят се изправил с мъка и закуцукал надолу по стъпалата. Отправил се към малка ниша в стената и грижливо поставил тома върху позлатена възглавница. Дейвид гледал удивено. Защо ли по-рано не е забелязал нишата? Вероятно защото е била скрита зад гоблените.
— Не се безпокой, Твое Величество — саркастично се обадил гърбатият. — Сделката ни е вече почти приключена.
Монархът се изправил гордо и отвърнал:
— Това не беше никаква сделка. Нито за мен, нито за теб, когато ме увещаваше и подлъгваше.
Гърбушкото скочил от трона и с един-единствен скок се намерил току под носа на суверена. Но той не се стреснал, нито помръднал.
— Ти насила с нищо не си се съгласявал. Иначе си го наричай както искаш — сделка или не — озъбил се той. — Дадох ти желаното, в замяна бях съвсем ясен какво очаквам от теб.
— Аз тогава бях само дете — възразил кралят. — При това едно обидено дете. Не съм съзнавал вредата, която нанасям.
— О, и си мислиш, че това те извинява, а? Ти като дете нещата си ги виждал само в бяло и черно, а? Не си различавал между добро и лошо, приятно и болезнено, а? А сега как ги виждаш? Само в сиви тонове ли? Дори и за кралството си не можеш да се погрижиш, воля нямаш да вземеш решение кое е право, кое — криво, или да си признаеш, че май вече и за това не те бива. Отлично си знаел с какво се съгласяваш през онзи ден, когато направихме сделката! Сега паметта ти е задръстена от разни съжаления и своите собствени слабости на мен се опитваш да прехвърляш, нали? Внимавай какви ги дрънкаш, старче, за да не бъда принуден да ти напомням за властта, която все още имам над теб!
— Какво би могъл да ми сториш, което вече да не е сторено? — въздъхнал кралят. — Единствено смъртта ми е останала, а ти дори и нея ми отказваш.
Гърбушкото се изправил на пръсти и се навел към монарха, лицата им почти се допрели.
— Запомни, и то добре го запомни, дъртак такъв — смъртта бива лека и тежка! Мога да ти я направя приятна, като следобедна дрямка кротка. А може да бъде и иначе: болезнена и продължителна, доколкото съсухреното ти тяло и дъртите кокали издържат. И това не го забравяй!
Гърбушкото се завъртял на пети и закрачил към стената зад трона. Там потънал в гоблена с изображение на еднорог, само факлата над него кратко примигнала. В залата останал само кралят. Старият суверен се върнал при нишата с книгата, разгърнал я и се загледал в отворената страници. Дълго гледал в нея, сякаш нещо му се разкривало, сетне я затворил и напуснал залата през вратата под балкона. Дейвид останал сам. Дълго чакал стражите да се завърнат, но това не станало. Изчакал още малко, а тишината била все така плътна, тогава изтичал към стълбището и слязъл в тронната зала. Тихичко прекосил широкото пространство и стигнал до нишата.
Значи това е книгата, за която говорил Дърваря, а после я споменавал и Роланд. Книга за изгубените неща. А Гърбушкото току-що я обявил за безполезна, макар че кралят пък, изглежда, я ценял повече дори и от короната си. А може би гърбатият не е прав? — помислил Дейвид. Възможно ли е той да не разбира какво съдържат страниците й?
Тогава протегнал ръка, взел книгата.
XXVIII
За книгата и за изгубените неща
И отворил на първата страница. Детска рисунка на голяма къща. С молив били нарисувани още дървета, градина, високи прозорци. В небето греело усмихнато слънцето, пред входната врата стояли тънички фигурки на мъж, жена и момченце — тримата заловени за ръце. Обърнал на следващата и с удивление видял залепен билет от лондонски театър, преминал през контрола. Под него с детски почерк било написано: „Първата ми пиеса!“. На разтвора отсреща имало пощенска картичка с изглед на морски пристан. Много стара била снимката на нея, в типично кафяво-бели тонове, за разлика от по-късната черно-бяла фотография. Дейвид обърнал страницата отново и попаднал на залепено върху хартията изсушено цвете, а до него и кичурче кучешка козинка с надпис: „Лъки, най-доброто кученце!“. Следвали още снимки, рисунки, парченце плат от женска рокля, скъсана верижка. Била боядисана в жълто, за да изглежда златна, но отдолу белият метал прозирал. Намерил още и страница от друга книга с илюстрация на рицар, който убива змей, сетне и написано с детски почерк стихче за котка и мишка. Стиховете не били особено сполучливи, но пък рима имало.