— Виж, Дейвид — продължил бащата, — искам да запомниш едно нещо завинаги. Обичам те и това няма да се промени дори в живота ни да се появят и други хора. Обичах майка ти, винаги ще я обичам, но да ти кажа честно — това, че Роуз бе до мен през последните няколко месеца, ми помогна извънредно много. Тя е чудесен човек, Дейвид. И те харесва истински. Опитай се да й помогнеш, а?
Дейвид премълчал, преглътнал с мъка. Винаги си мислел колко би било хубаво да има брат или сестра. Но не по този начин, а от неговите мама и татко. Това, което ставало сега, не било справедливо. Така няма да е истинско братче или сестриче. Защото се намесва Роуз. И не може да бъде същото.
Бащата поставил ръка на рамото му.
— Е, сине, няма ли да кажеш нещо?
— Искам да се прибираме у дома — отвърнал Дейвид.
Възрастният мъж задържал ръка на рамото му още секунда-две, въздъхнал и я свалил. Изглеждал посърнал и някак си приведен, сякаш изведнъж много му натежало.
— Добре — рекъл той тъжно. — Добре, давай да се прибираме тогава.
Шест месеца по-късно Роуз родила момченце, а бащата и Дейвид напуснали дома, където бил отрасъл, и отишли да живеят при нея и новия му природен брат на име Джорджи. Роуз притежавала красива и голяма къща на северозапад от Лондон. Стара, триетажна, с големи градини отпред и отзад, а наоколо се простирали гори. Според бащата къщата била наследствена от вече няколко поколения и поне три пъти по-голяма от стария им дом. Отначало Дейвид не искал да ходи там, но баща му най-кротко разяснил причините, които наистина налагали преместването. Било много по-близо до новата му работа, а поради войната се налагало той да прекарва значително повече време там. И тази близост ще позволява баща и син да се виждат по-често, а може би първият понякога ще съумява да се връща и за обед. Освен това, допълнил родителят, поради военната обстановка градът става все по-опасен и извън него ще бъдат на далеч по-сигурно място. Германските самолети редовно долитали нощем, макар и бащата да бил сигурен, че в края на краищата Хитлер ще бъде разгромен. Междувременно обаче нещата сериозно се влошавали.
Дейвид не знаел с какво се занимава баща му сега. До неотдавна бил преподавател в голям университет, където имал репутация на много голям специалист в областта на математиката. Но после напуснал академичния пост и по покана на правителството заработил по специален проект в голяма и стара извънградска резиденция. Близо до нея се намирали армейски подразделения и казарма, войници охранявали вратите, оградата и целия околен парк. Дейвид питал понякога баща си за новата му работа, а отговорът винаги бил един и същ: задълженията му към правителството предполагат обработка на цифри и математически цифров анализ. В деня на преместването им при Роуз обаче бащата, изглежда, решил, че дължи на сина си повече обяснения.
Зная, че харесваш приказките и изобщо книгите с най-различни легенди и истории — заговорил бащата, докато шофирал колата след камиона с вещите им на път от старата къща към новия дом. Струва ми се, че понякога се питаш защо и мен не ме привличат толкова много. Е, истината е, че и на мен ми се нравят, само че по малко по-особен начин, а пък сега са и част от работата ми. Нали разбираш, понякога дадена история на пръв поглед е за едно нещо, но всъщност става дума за съвсем друго? Искам да кажа, че такава история носи скрит смисъл и човек трябва да го открие.
— Както в Библията, нали? Например при притчите? — запитал Дейвид.
Всяка неделя на служба свещеникът прочитал на глас откъс от Светото писание, а после го тълкувал с помощта на присъстващите богомолци. Дейвид не внимавал винаги, тези неща понякога му се стрували скучни. Удивително било, че в прочетеното, свещеникът вижда сложни за разбиране иносказателни поуки — за Дейвид те били съвсем прости и очевидни. Вероятно ги усложнява нарочно, за да удължава словото си. Затова църковните проповеди не привличали момчето особено много. Пък било и сърдито на господ заради случилото се с майка му, още повече за появата на Роуз и Джорджи в живота му.
— Има и друго — продължавал бащата. — Някои истории не всеки може да ги разбере. Те са предназначени за шепа хора, а смисълът им е много прецизно скрит. И може да бъде разчетен само с помощта на код — дадени думи или цифри или и двете заедно, иначе причината е винаги една и съща. Да не се позволява да ги разбере всеки, който попадне на тях и ги прочете. Значи свежда се до следното: не знаеш ли кода, историята няма смисъл за теб.