Дейвид продължавал да се удивлява. Всички тези неща били от неговия свят, а не от тукашния — спомени и сувенири от живот, доста подобен на неговия. Продължавал да разлиства и попаднал на напомнящи дневник бележки. Повечето били съвсем кратки, описвали един или друг учебен ден, екскурзии до морския бряг, дори и типично детско откритие: особено едър, космат паяк в градинска паяжина. Четял нататък, а тонът и настроенията се менели, записаните неща растели по обем, ставали все по-дълги и по-подробни, а често звучали горчиво и ядно. На едно място ставало дума за появата на момиченце в семейството, нова сестричка. Тук личала обида и ревност поради прекомерното внимание, обръщано според автора, който, изглежда, бил момче на новия семеен член. Усещало се още съжаление и носталгия по времето, когато семейството се състояло „само от мен, мама и татко“. Дейвид четял и изпитвал съпричастие спрямо това момче, а в същото време и известна антипатия. А гневът спрямо момиченцето и родителите — за това, че са пожелали още едно дете — постепенно растял и заплашвал да се превърне в пламтяща омраза. На едно място пишело дори следното:
„Какво ли не бих дал само да се отърва от нея. Всичките играчки ще подаря, всяка моя книга — до последната! И от спестените пари ще се откажа. Всеки ден ще мета подовете — чак до края на живота си. И душата си ще продам само тя да може ДА СЕ МАХНЕ ОТТУК!“
Най-къса и най-страшна била последната бележка: „Вече реших. Сам ще го направя.“.
В горната част на крайната страница била залепена семейна снимка: четиримата членове, снимани в студио до голяма ваза с цветя. Бащата бил висок и плешив, майката — красива жена, стройна — носела бяла рокля с дантели. Облеченото в моряшко костюмче момче стояло пред нея и се мръщело, сякаш фотографът му говорел обидни неща. А до него се виждали само ръбът на рокля и мънички черни обущенца, защото останалото от образа на момиченцето било издрано с остър предмет. Дейвид обърнал листа и прочел:
Книга на Джонатан Тълви
Тогава рязко захлопнал кориците и почти отскочил назад. Значи Джонатан Тълви — чичото на Роуз? Същият, дето един ден изчезнал безследно, а с него и осиновеното момиченце. И повече никой не ги видял, нито чул. Това е неговата книга, реликва от неговия живот. В съзнанието му веднага изплувал образът на стария крал и нежното, почти любвеобилно отношение, което имал към книгата, разгръщайки страниците й.
За мен тя определено има стойност.
Значи кралят е Джонатан. Сключил е сделка с Гърбушкото, а в замяна е станал владетел на този свят. Вероятно е преминал през същия портал между световете, както и самият той — Дейвид. Но каква е била уговорката и какво ли се е случило с момиченцето? Но каквато и да е била договорката с гърбатия дявол, тя в края на краищата очевидно му е струвала извънредно скъпо. И какво по-добро доказателство за това от един стар крал, който се моли да му бъде позволено да умре.
В същия миг момчето чуло шум и звън на метал. Залепило гръб на стената в сенките и замряло. А на балкона горе отново се появили стражите, както можело да се очаква след края на срещата между краля и Гърбушкото. Сега вече нямало начин Дейвид да се завърне незабелязан в стаята. Оглеждал се, търсел други начини да се прибере. Можело да мине през вратата, откъдето излязъл кралят, но това със сигурност означавало среща с часовите. Тогава се досетил за гоблена зад трона, откъдето с такава лекота се измъкнал гърбатият. Сигурно там има някакъв таен, може би магически проход, а откъдето минава Гърбушкото, стражи със сигурност няма да има. В същото време остро го замъчило и любопитството. А се чувствал донякъде и горд: за пръв път знаел повече, отколкото допускали монархът или измамникът. Време било да използва тези си знания.
Тихомълком се прокраднал до гоблена и леко повдигнал края му. Отзад се показала врата. Натиснал дръжката, отворила се напълно беззвучно. Открил се нискосводест тунел с каменни стени, осветен от поставени в мънички ниши свещи. Налагало се да върви леко приведен, таванът бил наистина нисък дори и за неговия ръст. Затворил след себе си вратата и поел надолу, надолу към недрата на замъка, в места незнайни, студени и тъмни. Проходът се снижавал все повече, встрани се открили коридори към празни тъмници, където забелязал белеещи се човешки кости. След малко стигнал до голямо помещение, изпълнено с инструменти и уреди за мъчения: диби за изтезание чрез разпъване; менгемета за чупене на кости и пръсти, преси за натиск върху различни части на човешкото тяло с цел предизвикване на непоносима болка; остриета, ножове и триони за разпаряно на плътта; гилотини и други изобретения за отсичане на глави и крайници, а в ъгъла стояла прословутата „желязна девица“ — оформен като женско тяло метален ковчег с остри шипове. Досущ като саркофазите на мумиите, които Дейвид бил виждал в лондонските музеи, само че с набити в корпуса остриета за измъчване на жертвата в продължителна агония и забавяне на умъртвяването. Тези инструменти на жестокостта и смъртта много разстроили момчето и то побързало да мине през помещението колкото може по-бързо.