Накрая стигнало до висока зала, в която се извисявал древен пясъчен часовник с огромна дървена част и чифт стъклени полукълба. Само те двете били големи колкото къщи, а горното изглеждало вече почти празно. Значи времето изтичало, само че за кого или защо, Дейвид нямало как да знае. До тази зала открил малко помещение с просто легло, вехт зацапан дюшек и износено одеяло най-отгоре. На стената срещу леглото висели различни хладни оръжия: мечове, саби, прави и закривени кинжали и ножове, подредени по дължина в низходящ ред. На съседната стена се простирала дълга лавица, а на нея стояли стъкленици с различни форми и големина. Сторило му се, че едната излъчва слабо сияние.
В същото време усетил и остро зловонната воня на загнило, на разложение. Потърсил с очи източника й и почти си ударил главата в подобие на гирлянд от отрязани вълчи глави, провесени на въже от тавана. Няколко били все още влажни от несъсирилата се кръв.
— Кой си ти? — чул Дейвид нечий глас и така се стреснал, че сърцето му почти спряло.
Опитал се да открие собственика на гласа, но в стаята просто нямало никой друг, освен него.
— Той знае ли, че си тук? — обадил се отново гласът и сега вече Дейвид познал, че е момичешки.
— Къде си? — откликнал той незабавно. — Не те виждам…
— Аз обаче те виждам.
— Добре, но ти къде си?
— Ей тук горе, на лавицата.
Дейвид тръгнал след гласа и наистина стигнал до рафта с множеството стъкленици. Там в отделяща бледо сияние зеленикава колба, почти на края на реда, съзрял мъничко, мъничко момиченце с руса дълга коса и сини очи, облечено в простичка бяла нощничка. На гърдите отляво нощницата имала дупка, а около нея изпъквало голямо, кафеникаво като шоколад на цвят петно.
— Ти не бива да стоиш тук — казало момиченцето. — Защото намери ли те той, ще пострадаш, както пострадах и аз.
— А на теб какво ти стори? — запитал Дейвид.
Момиченцето не отговорило, само поклащало глава и стискало зъби, в отчаян опит да не се разплаче.
— Как се казваш? — побързал да смени темата Дейвид.
— Ана ми е името — отвърнало то.
Ана значи.
— Аз се казвам Дейвид. Как да те освободя?
— Няма как, не можеш. Виждаш ли, мъртва съм.
Дейвид приближил лице до стъкленицата. Сега виждал ръчичките на момиченцето, те докосвали стъклото отвътре, но сякаш били безплътни и отпечатъци не оставяли. Лицето му сивеело пребледо, устните били морави, около очите имало тъмни кръгове. Отблизо дупката в нощницата се виждала по-ясно и Дейвид решил, че петното не е шоколадово, а по-скоро от засъхнала кръв.
— Откога си тук? — отново запитал Дейвид.
— Много отдавна, вече не помня годините — отвърнало то. — Съвсем малка бях, когато дойдохме тук. Тогава в тази стая имаше едно момченце. Понякога го сънувам. Беше в сегашното ми положение, само че още по-крехко от мен. И постоянно, малко по малко се топеше. Сетне изчезна, повече не съм го виждала. Сега и аз усещам как постепенно се променям и ме е страх. Мисля, че и на мен ще ми се случи същото. Ще изчезна и никой никога няма да научи какво ми се е случило.
И се разплакало жаловито, само че сълзи не потекли. Защото мъртвите не плачат със сълзи, нито пък им тече кръв.
Дейвид докоснал стъкленицата с пръст, точно на мястото, където момиченцето я докосвало отвътре. Разделяло ги само стъклото.
— Някой друг знае ли, че си тук? — попитал Дейвид.
То закимало утвърдително.
— Понякога идва брат ми, само че той сега е много, много стар. Аз така му викам — че ми е брат, но всъщност той дори и роднина не ми е. А аз много исках да ми бъде като истински брат. Сега казва, че ужасно съжалявал. И аз му вярвам. Наистина мисля, че съжалява.
Внезапно всичко започнало да се изяснява на Дейвид.