— Джонатан я е довел тук — рекъл си той тихо. — А сетне я е предал на Гърбушкото. Такава им е била сделката.
Седнал на коравото легло и се замислил дълбоко.
— Изпитвал е ревност заради родителската любов — продължил да говори повече на себе си, отколкото на момиченцето. — А Гърбушкото му е предложил да го отърве от теб. Джонатан се е съгласил да стане крал, а на старата кралица са й разрешили да умре. Сигурно и тя самата е сключила в далечното минало подобна сделка с Гърбушкото, а момчето, което е било в стъкленицата, е сигурно неин брат или братовчед. Или някой друг, който по някаква си причина й е пречил, затова е решила да се отърве от него.
А Гърбушкото е проникнал в съкровените й желания и в мечтите й, защото именно там броди в нощния мрак. Силата му е в сферата на въображението и човешката фантазия — там, където се раждат приказките. А те винаги търсят възможности да бъдат разказани, било в книги, било чрез четене — за да оживеят истински. И ето, така са прекосили границата между техния и нашия свят. С тях: обаче се е промъкнал и Гърбушкото: витаел между двата свята, търсейки начини да сътвори свои собствени приказки. Издебвал и преследвал деца, които сънували лоши неща, деца ревниви и завистливи, горди, гневливи и вечно сърдити. Превръщал ги в крале и кралици, проклинал ги да получат власт над околните, макар че истинската била в неговите ръце и винаги на пръв план била неговата воля. А в замяна те му предавали онези, на които завиждали или ревнували по някаква причина. Гърбатият ги отвеждал в бърлогата си дълбоко под замъка и там…
Дейвид се сепнал и се изправил, извръщайки лице към момиченцето в стъкленицата.
— Разбирам, че ти е трудно, но трябва да ми кажеш какво ти се случи, когато пристигна тук. Много е важно. Моля те, опитай!
Лицето й се разкривило болезнено и Ана поклатила глава.
— Не мога — пошепнала тя. — Ужасно боли. Не искам да си го припомням.
— Трябва — настоял Дейвид и в гласа му прозвучала особена нотка.
Тя издавала вътрешна сила, истински предвестник на мъжа, в който момчето тепърва ще се превърне.
— Защото ако искаме това да не случва на други деца, сега си длъжна да ми разкажеш какво ти стори той.
Момиченцето треперело и се тресяло в стъкленицата си, горкичкото. Устните му се изпънали, тънки като хартийки, мъничките юмручета стиснати до болка, кожата над костите й чак ще се пръсне. Минало мъничко време, Ана посъбрала сили, въздъхнала жално, а спомените потекли болезнено, същинска река от думи.
— Минахме през отвора във вкопаната градина — започнала тя. — Джонатан още отпреди се държеше много гадно с мен. Дразнеше ме, закачаше ме, разбира се, когато изобщо говореше с мен. Най-много обичаше да ме удря с юмрук или косите да ми скубе. Водеше ме в гората и там ме изоставяше с надежда да се изгубя. Аз плачех и тогава той се връщаше, уплашен да не са чули родителите му. Заплашваше, че оплача ли им се, щял да ме даде на някой циганин. И все повтаряше, че те няма да ми повярват, защото той бил единственото им истинско дете, но не и аз. Била съм просто някакво си хлапе, което те съжалили, затова и прибрали. А пък изчезна ли, едва ли някой ще се притеснява за мен.
Понякога обаче се променяше коренно. Ставаше добър и мил, сякаш забравяше, че ме мрази, и истинският Джонатан в него се показваше в най-добрата си светлина. Може би затова онази нощ тръгнах с него. Слязох подире му в градината, защото цял ден се бе държал много любезно. Беше ми купил и сладкиш със собствени пари, а сетне сподели и десерта си с мен, защото аз неволно изпуснах моя на пода. Същата нощ ме събуди и рече, че имал да ми показва нещо много, много интересно. Специално било. И тайно. Всички в дома вече спяха, той ме изведе в двора и ме поведе към градината за ръка. Там в стената имаше кухина. Изплаших се, не исках да влизам в нея. Тогава обеща, че ще ми покаже един непознат свят, приказен бил и чудесен, само да вляза. Сетне се вмъкна първи, аз след него. Отначало нищо не се виждаше, вървяхме в пълен мрак, а наоколо — разни гадинки и паяци, направо ужас! Изведнъж зърнах дървета и цветя, замириса ми на ябълков цвят и на бор. Джонатан стоеше на една полянка, танцуваше и пееше, викаше ме да изляза. И аз излязох.
Тук замълчала, но Дейвид търпеливо изчаквал. След мъничко продължила:
— А там ни чакаше един човек — Гърбушкото. На камък седеше, гледаше ме втренчено и си облизваше устните, сетне заговори на Джонатан. Е, казвай! — рече му той. Ана е името й — отвърна Джонатан. Ана, Ана — заповтаря Гърбушкото и въртеше език в уста, като че опитва вкуса на думата. Е, добре дошла, Ана! — рече ми накрая. Сетне скочи от камъка, грабна ме в ръце и се завъртя лудешката като пумпал. Тогава в земята се проби дупка и той потъна в нея, а с него и аз. Летяхме надолу и надолу, през пръст и корени, червеи и бръмбари, през дълги тунели в подземен свят. Много време измина, аз плачех и се дърпах, но той ме стискаше здраво. И накрая излязохме някъде тук — в тези стаи.