— А после?
Тя замълчала и Дейвид повторил въпроса:
— А после какво стана?
Ана въздъхнала и прошепнала:
— После ми изяде сърцето…
Дейвид почувствал, че пребледнява. Станало му лошо, сторило му се, че ще припадне.
— Вмъкна си ръката ето тук — посочила тя дупката в нощничката, — разкъса кожата ми с острите си нокти, бръкна още и още навътре и ми извади сърцето, после го изяде пред мен. А само как болеше, така жестоко болеше… Казвам ти, че агонията беше непоносима и напуснах тялото си, за да избягам от нея. Тогава видях, че падам на земята и умирам, някой ме вдигаше, блесна светлина, чух гласове. Сетне около мен се появи стъкло, как стана това, сама не разбрах. Така ме превърна в пленница, затвори ме в тази стъкленица, постави ме на лавицата и оттогава все съм си в нея. Следващия път, когато видях Джонатан, той носеше корона и се наричаше крал, само че не изглеждаше особено щастлив. По-скоро ми се стори изплашен и нещастен и оттогава все си е бил такъв. Аз пък вече не спя, защото не познавам умора. Не ям, защото не съм гладна. Не пия, защото не съм жадна. Стоя тук и дори не зная колко дни или години са минали, само когато Джонатан идва, виждам колко много е променен, а лицето му — съсипано от времето. И той идва, сега идва често. Много е остарял и изглежда болен. Аз се топя и чезна, той отслабва. А Гърбушкото говори в съня си — чувам го какво казва. Сега търсел нов крал — някой, който да замени Джонатан, но и за моето място заместник също дирел.
А Дейвид тутакси си представил пясъчния часовник в съседната зала, с почти празната му горна част. Хрумнало му нещо: може ли той да отмерва дните, минутите, секундите до края на Гърбушковия живот? И ако гърбатият успее да намери нови деца, дали часовникът няма да бъде обърнат обратно? Сигурно ще бъде. За да започне отмерването на нов цикъл за нов живот. А колко ли пъти е бил вече обръщан? На лавицата имало множество стъкленици, повечето потънали в прах и мухъл. Възможно ли е всяка една от тях да съдържа душата на изгубено дете?
Ето какво означава сделката: назоваваш името на дете, сам себе си на вечни мъки обричаш. Превръщаш се във владетел без власт, винаги преследван, измъчван от угризения за измяна и коварство. Защото си предал нещо извънредно скъпо, близко същество — брат или сестра, приятел, когото би трябвало да защитаваш, някой, който ти е вярвал, обичал, харесвал. А това е мъка безспирна, тя тлее във времето, годините минават, детството отлита, идва средната възраст, настъпва и старостта. Веднъж сключиш ли сделката, връщане назад няма, защото възможно ли е да се завърнеш към предишния живот, понесъл в себе си бремето на извършеното?
— Ти идваш с мен — на часа решил Дейвид. — Няма да те изоставя тук сама нито минутка повече.
И веднага свалил стъкленицата от рафта, понечвайки да извади запушалката й. Опитвал няколко пъти, но видимо не било по силите му. Лицето му се зачервило силно, но всичко било напразно. Огледал се трескаво и в ъгъла забелязал стар чувал.
— Ето, тук ще те скрия и никой няма да разбере какво нося — решил се той.
— Добре — съгласила се Ана.
Речено-сторено. Дейвид много внимателно поставил стъкленицата в чувала, преметнал го през рамо. И тъкмо се канел да потегли, когато зърнал още нещо: старата си пижама, халата и единия чехъл, търкаляли се на земята. Същите, които Дърваря изхвърлил, преди да тръгнат на път към кралския замък. Наистина стари вещи, само че били част от истинския му живот и дома, затова най-малко трябвало да ги оставя тук в бърлогата на гърбатия дявол. Вдигнал ги набързо, поставил ухо на вратата и се заслушал. Отвън било тихо. Поел дълбоко въздух, поуспокоил се, сетне отворил и побягнал колкото краката го държали.
XXIX
За подземното кралство на Гърбушкото и скритите там чудеса и съкровища
Дейвид не знаел, че всъщност бърлогата на Гърбушкото е далеч по-голяма и се намира дълбоко в земната утроба. И откъде да знае? Там било неговото царство, простирало се надолу, надолу под замъка и в него имало помещения, съдържащи неща, неимоверно по-ужасяващи от ръждивите древни уреди за изтезания и затворените в стъкленици души на мъртви деца. Там било сърцето на Гърбушковия свят, едно страшно място, където всичко се раждало и всичко умирало. Той бил там, когато се появили първите човеци, пръкнал се много преди тях, но именно те му дарили истински живот и устрем, а в замяна той ги научил на изкуството да разказват, защото Гърбушкото знаел всякакви истории и приказки. Дори и за себе си знаел приказка, макар че в нея някои неща били доста променени, преди тя да стане достояние на всички. В нея човек трябвало да се досети как му е името и в това се криела закачка, защото всъщност Гърбушкото нямал име. Хората го наричали кой както си искал, а в действителност той бил толкова древен, че никакви имена не означавали нищо за него. Гърбушко, Измамник, Гърбоносият, Лукавият…