Я почакайте малко! Какво беше това име — последното? О, не, няма значение, по-добре да го забравим…
Но всъщност детските имена били най-важни за него, както се казвало в онази приказка, която сам разказвал за себе си. А истината била, че имената съдържат власт… върху живота човешки. Ако, разбира се, ги използваш както трябва, пък Гърбушкото отлично знаел как да го прави. Една огромна зала в подземното му царство съдържала доказателствата за всичко, което бил научил: цялата била изпълнена с мънички черепи и всеки носел името на изгубено дете, защото този лукав измамник и ловец на души имал зад гърба си безкраен списък от сключени договори и сделки за детски животи. Помнел гласовете и лицата на всяко едно и застане ли сред тленните им останки, бил в състояние магически да призове душите на колкото от тях си пожелае. И тогава залата се изпълвала със сенките на покойните изгубени момиченца и момченца, а те вкупом заплаквали за родителите си — един хор на забравените, излъганите, предадените.
И съкровища имал несметни, реликви от истории разказвани и неразказвани, неща знайни и незнайни. В една крипта пазел безброй стъклени ковчези, в тях, за да не се разложат, в жълтеникава течност държал трупове.
Но защо пък да не ви покажа? Искате ли?
Добре тогава, приближете се насам, надникнете ето тук… Вгледайте се внимателно в този ковчег. Виждате ли мътно млечните на цвят очи на този пълен, плешив мъж вътре, докато дъхът ви замъглява и овлажнява стъклото? Сякаш той самият диша в този миг, нали? Макар че отдавна се е простил с този свят, наистина много, много отдавна. Виждате как е подпухнала и почерняла кожата му — стои като изгорена. Погледнете устата и гърлото, корема и дробовете — и те са издути и разтегнати. Искате ли да ви разкажа за него? Той е герой на една от любимите приказки на Гърбушкото — иначе противна, отблъскваща история…
Името му е Маний и той бил човек прекалено алчен. Толкова много имоти имал, че литне ли птичка от края на първата му нива, налагало се да лети ден и половина и пак да не стигне до края на владенията му. Давал земя под наем, събирал тежки налози от хората, които ги обработвали и живеели в селата му. Пари за всичко взимал, дори само по неговите земи или пътища да минеш. Така забогатявал все повече и повече, но никога не бил доволен, искало му се да има още и още, и още. Да можел и пчелите, дето прашеца от цветята събират, и тях щял с данъци да обложи, та дори и дърветата, дето корени на негова почва са пуснали.
Един ден Маний обикалял имота и си броял крачките, когато изведнъж земята се отворила и пред него изскочил Гърбушкото, който пък постоянно увеличавал подземната си мрежа от тунели. Ненаситният земевладелец веднага съзрял дрехите на странника — макар и мръсни от пръстта, по тях имало златни ширити и копчета, а по кинжала на пояса искрели скъпоценни камъни. Видял ги и тутакси в него се обадила алчността.
— Това е моя земя — сопнал се Маний. — И всичко, що е над и под нея, все е мое. Длъжен си да си платиш за преминаването си през нея.
Гърбушкото го изгледал и замислено потрил брада.
— Вярно — рекъл той лукаво. — Много вярно. Ще си платя каквото се полага. Ти само кажи колко.
Маний се засмял самодоволно и рекъл:
— Довечера съм си заръчал пир. Ще измерим колко тежи храната на трапезата, преди да съм започнал, и тази, която остане след пира. Ще ми платиш в злато тежестта на изяденото от мен.
— Хм, колкото погълнеш на корем, така ли? — поклатил глава Гърбушкото. — Добре, съгласен съм. Ще дойда у вас довечера и ще ти платя в злато.