Стиснали ръце в знак на това, че сделката е сключена, и се разделили. Вечерта Гърбушкото седял и дълго гледал как Маний се тъпче, налива и издува. Започнал с две печени мисирки и бут шунка, последвали купа след купа картофи и зеленчуци; големи паници със супа, блюда с плодове и баници, чаша след чаша от най-скъпите вина. Както се уговорили, в началото Гърбушкото измерил всичко сложено на масата, премерил и жалките останки след вечерята на лакомника.
Разликата била в килограми, толкова много килограми, че златото щяло да стигне за покупка поне на стотина ниви.
Маний се оригнал, чувствал се изморен. Толкова изморен, че едва държал очите си отворени.
— Сега къде ми е златото? — запитал той ядно, но Гърбушкото внезапно започнал да му се мержелее, а стаята се завъртяла и залюляла, не ти е работа.
И преди да успее да рече още нещо, Маний заспал. Събудил се прикован с вериги за здрав дъбов стол в подземна тъмница. Устата му била разчекната с помощта на метално менгеме, а над главата му висял купел, в който бълбукало вряло разтопено злато.
Гърбушкото се появил и казал:
— Аз винаги държа на думата си. Приготвяй се да си получиш златото — колкото коремът ти побере.
Купелът се наклонил и разтопеният скъпоценен метал потекъл в устата на Маний, изгорил му плътта и костите. Болката била неописуема, но той не умрял. Поне не и веднага, защото Гърбушкото си знаел работата. Имал си начини да отлага края човешки, да удължава мъченията и да изостря болката. Затова гърбатият сипвал по малко, изчаквал металът да изстине, сетне повтарял и така, докато напълнил лакомника със злато чак до изгнилите му зъби. По това време Маний вече бил съвсем мъртъв, защото дори и Гърбушкото не можел да удължава изтезанията си до безкрай. Сетне ненаситният покойник заел мястото си в поредния стъклен ковчег, а измамникът идвал от време на време в залата, за да се любува на резултата от най-чудесния си трик.
Още много подобни случки можем да разкажем за Гърбушковата бърлога: там имало хиляди помещения, а всяко съдържало поне по хиляда истории. В една зала живеели паяци телепати — много стари, премъдри и много едри — с тела като кълба по шейсетина сантиметра в диаметър, с голяма паст и челюсти, а в тях остри отровни зъби. Една капка от тази отрова в селски кладенец била достатъчна цяло село да измори. Гърбушкото ги изпращал да ловят заблудилите се в тунелите му човеци. Паяците ги приспивали, обвивали в паяжина, а сетне ги отнасяли в залата, за да се хранят с тях, постепенно изсмуквайки живота им, докато ги превърнат в кухи черупки.
В една тъмна стая пред празна стена седяла жена и до безкрай решела дългата си сребриста коса. Понякога Гърбушкото водел при нея хора, разгневили го с нещо. Тя извръщала към тях очи, а те се виждали отразени в тях, защото очите й били като огледало. В тях жертвите многократно съзирали бъдещата си смърт в подробности — кога, къде и точно колко мъчително ще загубят живота си. И ако си мислите, че подобна информация не е чак толкова страшна, много се лъжете. Ние, човеците, не сме устроени да знаем часа или начина, по който ще умрем. (Мнозина от нас все се надяват, че смъртта може и да ги отмине, но вярното е, че човек е смъртен и тленен.) А съществуванието на онези, които вече знаят какво ги очаква, се превръща в истински ад: повече не могат да спят и да се хранят нормално, нито да изпитват простите удоволствия, които съдбата така великодушно ни предоставя. Те се измъчват постоянно и заживяват безрадостно като живи трупове, изправени пред вечен страх и мъка. И когато накрая кончината им дойде, те са й почти благодарни.
В подземното Гърбушково царство имало и една особена спалня, а в нея гол мъж и гола жена. Гърбатият им водел деца — не онези, чийто живот отнема, за да продължава своя, а други, които крадял от домовете им, и трети, дето пък си губели пътя в гората. Мъжът и жената им нашепвали разни нечисти неща в мрака, изричали слова, които не са за ушите на малчуганите, тъмни приказки за онова, което възрастните правят в късните часове, докато малките синове и дъщери спят. Така децата умирали отвътре. Принудени силом да навлязат в света на възрастните, преди да са готови за него, те губели невинността си и съзнанието им се сривало под бремето на отровни мисли. Тези деца израствали като зли хора, така се разпространявала и развалата сред човеците.
В бърлогата имало и малка светла стая с просто, неукрасено огледало. Гърбушкото крадял съпруги или съпрузи от семейните постели, оставяйки другият или другата да спят, сетне насилвал отвлечените да сядат пред огледалото, което разкривало най-неприятните тайни на партньора. Греховете, които са извършвали, лошите помисли, незадоволените амбиции и желания, завистта и користолюбието. Тежащите на съвестта им предателства и изневери, още и тези, които тепърва ще извършат. Сетне връщал похитените по местата им, а на следващата утрин те не помнели нищо за Гърбушкото, огледалото или отвличането. Но срамните тайни оставали трайно в съзнанието им, за да ги тровят до края на дните им. Така любовта се превръщала в омраза, доверието в подозрение и страх от следващото предателство.