Имало и дълъг коридор с живи огледала — басейнчета кристална вода или поне така изглеждали. Погледнеш ли в повърхността им, тя разкрива различно място от кралството, затова и в него нищо не ставало без знанието на Гърбушкото. А потопи ли се в някое от тях, тутакси се озовавал на същото място, което огледалната повърхност показвала. На съответното място въздухът засилвал и образите се разливали, внезапно отнякъде се появявали ръка или крак, сетне лице и сгърбеното тяло на измамника, вълшебно пренесено от недрата на замъка някъде си — в нечия къща, замък, далечно поле или гора. Любимо за Гърбушкото мъчение било да отвлече нечий мъж или жена — за предпочитане с голямо семейство — и да провеси жертвата с вериги от тавана над басейните. Оттам тя безпомощно наблюдавала как той се връща в дома й и жестоко избива семейството, всеки поотделно, пред собствените й очи. След всяко поредно убийство се връщал при отвлечения, за да се наслаждава на умолителните му ридания. Радвали го плачът и писъците, безкрайните молби за снизхождение, но никога не прощавал никому. А най-накрая, след като унищожал цял род, останалата жива отчаяна жена или мъж отнасял в най-тъмния си зандан, където ги захвърлял да полудеят от самота, отчаяние и мъка.
Малки злини, големи злини — за Гърбушкото те били все едно и също, носели му еднакво удоволствие. Благодарение на мрежата от тунели и водните си огледала знаел за своя свят много, много повече отколкото всеки друг. Именно това му давало силата и властта да управлява кралството тайно и невидимо. Но и тези възможности не му били достатъчни, защото непрестанно се стремял да проникне и в друг свят — нашия. Вече знаете как успявал да превърне момчета и момичета от нашия свят в крале и кралици на своя и да ги подчини на волята си. Като пречупвал и унищожавал духа им, принуждавайки ги да предават свои близки, за които носят отговорност и би трябвало да защитават. Някои от тях понякога се опитвали да се разбунтуват, а той ги мамел с фалшиви обещания, че един ден ще ги освободи от поетите обещания, ще пусне и жертвата, предадена му по силата на сделката. Лъжел ги също, че може да връща живота на умъртвените и затворени в стъкленици деца. По същия начин измамил Джонатан Тълви и Ана.
И все пак имало неща извън възможностите и контрола на Гърбушкото. Първо светът му се променял именно от влезлите отвън лица. Със себе си те носели страхове, мечти, фантазии и кошмари, каквито има всеки от нас, а тук те се превръщали в реалности — светът ги правел такива. Ето така се появили и лупите. Джонатан се боял от тях още от най-ранно детство, защото от всичко най-много мразел страшните приказки за вълци и всякакви други зверове, дето вървят изправени на два крака и говорят като хора. Гърбушкото го примамил да дойде в неговия свят, но с него дошли и тези страхове, сетне вълците започнали да се променят, а броят им все повече да се увеличава. Само те — единствени — не се бояли от Гърбушкото, сякаш тайната Джонатанова омраза към измамника се прехвърлила и в тях. И сега били най-голямата заплаха за съществуването на кралството, макар и тя самата да била фактор, който Гърбушкото смятал да използва в своя полза.
Момчето на име Дейвид обаче се оказало по-различно от другите, примамени от гърбатия. Смело било, изобретателно, помогнало за унищожаването на Звяра и вещицата от Замъка на трънаците. Дейвид не го съзнавал, но всъщност кошмарите му или поне някои части от тях — като Звяра например — също се превърнали в реалност на този свят, защото такъв бил тукашният ред. Гърбушкото обаче се изненадал най-много от друго как Дейвид се справял с някои свои чувства. Гневът и мъката го улеснявали да прави неща, трудни за повечето много по-възрастни хора. Момчето било силно, достатъчно силно, че да побеждава страховете си. В същото време вече успявало да надделява над омразата и завистта. Велик крал би излязъл от него, казвал си Гърбушкото, веднъж да съумее да го постави под подходящ контрол.
Само че времето било малко за гърбатия, изтичало. Спешно се нуждаел от ново дете, чиято живителна сила да вземе. Успее ли да изяде сърцето на Джорджи, продължителността на живота му ще стане негова. С други думи, съдено ли му е на Джорджи да живее стотина години, то те ще преминат на Гърбушковата сметка, а душата на бебето ще остане завинаги заключена в някоя стъкленица. Нощем ще сияе, а спящият на тясното си легло измамник ще поглъща излъчващата се сила.