В момента положението вече било много сериозно. Според пясъчния часовник на гърбатия му оставал само един ден, а дори по-малко. Още преди полунощ Дейвид трябвало да предаде братчето си. Но както си стоял край живите огледала, изведнъж зърнал изникващите като сенки по хълмовете около замъка космати същества. Тогава за пръв път през прекалено дългия си живот изпитал страх, макар че сетните детайли на последния му отчаян план били вече почти готови.
А вълчите сили се събирали и се готвели за нападение срещу замъка.
Докато Гърбушкото наблюдавал подготовката на вълчата армия, Дейвид задъхано тичал по подземните тунели на път към тронната зала, преметнал през гръб чувала със стъкленицата и Ана. Вече недалеч от скритата зад гоблена врата, ясно дочул виковете на множество хора, топуркане на десетки крака и най-вече звън на оръжие и брони. Запитал се дали пък причината за тях не е неговото отсъствие и се замислил за едно прилично обяснение. Открехнал вратата, надникнал изпод гоблена и ясно чул заповедите на Дънкан. Той вече разпределял хората си — част за вътрешна охрана, други изпращал по стените на крепостта и бойниците. Давал спешни нареждания за барикадиране на всички второстепенни изходи и входове на крепостта. Дейвид издебнал подходящ миг, когато военачалникът бил с гръб към вратата, промъкнал се светкавично и хукнал по стълбището към балкона. Волю-неволю срещнал множество хора, но никой не му обърнал внимание, тогава вече бил сигурен, че не той е причината за цялата тази паника. Щом влязъл в спалнята, бързо затворил вратата, извадил стъкленицата от чувала и веднага установил, че сиянието й е много по-слабо от преди. Горкото момиченце лежало свито на дъното, а лицето му било още по-бледо.
— Какво ти е? — викнал Дейвид уплашено.
— Продължавам да се променям и да отслабвам.
Момчето не знаело какво да каже, та поне малко да я успокои. Потърсил подходящо скривалище за стъкленицата, спрял се на сенчест ъгъл в големия прашен дрешник, целият в паяжини с останки от мъртви насекоми. Понечил да я остави там, но Ана приплакала.
— Моля те, само не тук. Толкова години съм била сама в мрака, вече не издържам, а пък едва ли ще остана в този свят още много време. Постави ме на прозореца, за да гледам оттам дърветата и хората. Ще кротувам, никой няма да се досети да ме потърси тук.
Тогава Дейвид открехнал един от прозорците и видял, че отвън има балкон с парапет от ковано желязо, на места ръждясал и разклатен, но тежестта на съда сигурно би могъл да издържи. Поставил го внимателно в ъгъла, а Ана веднага залепила личице в стъклото и за пръв път му се усмихнала.
— О, безкрайно съм ти благодарна. Тук е чудесно. Погледни само реката, дърветата на отвъдния бряг! И всички тези хора, толкова много човеци! Благодаря ти, Дейвид. Точно такива неща ми се искаше отново да видя.
Но Дейвид вече не я слушал, защото в същия миг отсрещните хълмове потъмнели от появилите се по тях зверове — черни, сиви, бели форми вече тичали към крепостта, хиляди и хиляди от тях. При това личала дисциплина и някакъв ред, досущ както в подразделенията на щурмуваща укрепление армия. На най-високия хълм срещу замъка стояли командирите й — двукраки вълци, облечени в човешки дрехи. Виждало се и друго: че те направляват атаката с помощта на десетки вестоносци — бързоноги вълчици, които постоянно сновели между командния пункт на лупите и предните линии на нападението.
— Какво става? — усетила суматохата и Ана.
— Вълците са тук, нападат — отвърнало момчето. — Искат да убият краля и да превземат кралството.
— Джонатан ли? — зяпнала Ана и по лицето й се изписал такъв ужас, че Дейвид за миг забравил за щурма и съсредоточил цялото си внимание към дребната, топяща се детска фигурка зад стъклото.
— А ти защо толкова се тревожиш за него, след като именно той те е предал на Гърбушкото и му е позволил да ти отнеме живителните сили и да те остави да гниеш в този стъклен затвор? Какво друго, освен омраза можеш да изпитваш към такъв човек? — чудел се Дейвид.
Ана поклатила глава и изведнъж му се сторила много по-възрастна от преди. На външен вил изглеждала като дете, но присъствието й в този тъмен свят било далеч по-дълго от неговото, а придобитите знания, търпимост и мъдрост — да прощава например решително повече от неговите.