— Но той ми е брат — отвърнала тя. — Обичам го. Без значение е какво ми е сторил. Бил е млад, глупав, при това и разгневен, когато се е съгласявал с исканото от Гърбушкото. Сигурна съм, че ако днес има възможността да върне времето назад, би го направил, без да се замисля. Не искам нищо лошо да му се случва. Помисли и какво ще стане с всички тукашни хора, ако вълците успеят и завладеят света, за да го управляват посвоему? Та те ще избият всичко живо зад тези стени и колкото и малко добро да има тук, и то безвъзвратно ще загине.
Дейвид я слушал и се удивлявал как е било възможно Джонатан да намрази и предаде такова момиче. Трябва да е бил много разстроен и тъжен, тогава гневът и мъката са го обсебили и унищожили всичко добро в него.
В същото време вълците напредвали и се прегрупирали, за да превземат човешкия замък, да убият краля и всички, които го подкрепят. Но пък стените били високи и дебели, вратите — добре затворени, допълнителните и второстепенните изходи — барикадирани и завардени, на всеки прозорец и бойница стояли добре въоръжени защитници. Вълците били далеч по-многобройни, но пък се намирали отвън и за момента Дейвид не виждал начин, по който те ще могат да проникнат в крепостта. При това положение биха могли да вият и реват колкото си поискат, а лупите да изпращат безброй нареждания и команди. Въпреки всичко замъкът си оставал непревземаем.
XXX
За предателството на Гърбушкото
В същото време дълбоко в земната утроба Гърбушкото напрегнато наблюдавал как последните песъчинки изтичат от горното кълбо на часовника, отброявайки собствения му край. Усещал, че силите го напускат, цялата му система отслабва и е на път да се разпадне. Зъбите му затракали, по устните му се появили язви, кръв закапала изпод извитите нокти, очите му пожълтели и кървясали. Кожата му изсъхвала и се пропуквала, в нея се отваряли дълги, тесни рани, а те ужасно смъдели и той ги разчесвал, разкривайки сухожилията и мускулите отдолу. Ставите го болели жестоко, косата му започнала да окапва. Умирал, но не изпадал в паника. И други подобни мигове имало в миналия му, изпълнен с ужасии и жестокости живот. И друг път бил на косъм от смъртта случвало му се да попада на неподходящо дете, такова, дето предателство спрямо най-близкия си не би могло да извърши. И друг път се налагало да остава известно време без крал или кралица, които да манипулира. Но в края на краищата винаги се намирал изход и начин да ги развали и поквари. Или както предпочитал да казва — те сами да се продадат.
Гърбушкото вярвал в злото и смятал, че то по рождение е заложено във всеки човек — къде мъничко, къде повече. Въпрос на време и умение е да го откриеш и култивираш в съответния обект. Ето и това момче Дейвид, и в него имало толкова гняв и завист, и обида, колкото във всяко друго познато му момче или момиче. Само дето Дейвид му се противопоставял по някакъв начин и не се поддавал въпреки цялостната обработка. Затова и идвало времето за последния залог, а той носел и огромен риск. Въпреки всичко постигнато, въпреки цялата си храброст момчето си остава момче, нали така? Така е и с Дейвид. Далеч от дома, отделен от баща си и познатия стар живот. Дълбоко вътре в себе си е сам и уплашен, страх го е, няма как да е другояче. Само Гърбушкото трябва да отключи страха докрай, така че той да стане неудържим. Тогава Дейвид ще назове бебето по име и измамникът ще получи нов живот. А след време ще започне да търси и заместник на самия Дейвид. Страхът е сублимният ключ. Гърбушкото знаел отлично, че изправени пред смъртта, повечето човеци биха дали всичко, биха направили невъзможното, само и само да останат живи. Ще ридаят и чупят пръсти, ще молят, убиват и предават само и само кожицата си да спасят. Значи трябва само много да уплаши момчето, а веднъж ужасено, то ще му даде всичко.
И това скверно, гърбато и по-вехто от човешката памет същество напуснало бърлогата с живите огледала и часовника, паяците и очите на смъртта, минало под замъка, стените и сградите, продължило още напред, профучало по надупченото с безкрайни тунели като медена пита царство, изскочило на една поляна.
А когато чуло вълчия вой, вече знаело къде отива.
Дейвид се колебаел дали да остави Ана сама — прекалено безпомощна му се виждала. Дали няма да изчезне завинаги, ако я зареже сега, в този критичен за всички момент? Прекарало безкрая в мрак и самота, сега момиченцето било истински щастливо и благодарно за присъствието му. Разказало му за прекараните с Гърбушкото десетилетия, за извършените от него безчинства, ужасяващите мъчения и наказанията, налагани на всички, които някога са го ядосвали с нещо. На свой ред Дейвид разправял за мъртвата си майка, за къщата на Роуз и Джорджи — същата, където Ана живяла за кратко след смъртта на родителите си. При споменаването на бившия дом отслабващата Анина аура проблеснала силно и тя ревностно започнала да го разпитва за всичко в него, за недалечното село, за промените след изчезването им с Джонатан. Дейвид говорел безспирно, спрял се още и на голямата война в Европа, огромната армия, която кръстосвала континента нашир и надлъж, унищожавайки всичко по пътя си.