— А ти избяга от онази война само за да попаднеш в друга тук? — възкликнало момиченцето.
Дейвид скръбно поклатил глава и се загледал в дългите вълчи редици, целенасочено и организирано прекосяващи долината. Край нямали хищниците, откъм хълмовете отзад се задавали още и още от тях. А, изглежда, и други подкрепления продължавали да пристигат, докато сивите и черните вече заемали позиции около замъка. Също както и Флечър преди известно време, така сега и Дейвид бил най-вече изненадан и разтревожен от реда и дисциплината сред зверовете. В същото време се надявал, че това е нещо нетрайно и крехко, защото без лупите вълчата глутница тутакси би загубила координация и целеустременост. Отделните групи ще се сблъскат и вероятно ще се насочат назад, към домовете и собствените си територии. Но дори и в това се усещала ролята на лупите — но свой образ и подобие те покварявали и обикновените си четириноги събратя. Себе си имали за по-извисени и по-напредничави, но всъщност замисли ли се човек, би могъл да види, че тяхната роля е далеч по-отрицателна. Като порода също били нечисти мутанти — нито човеци, нито истински вълци. И природата им била двояка, две противоположности в постоянна борба помежду си, без да се знае коя ще надделее. А в очите на Лерой играели реално налудничави огънчета — в това Дейвид бил повече от сигурен, вече го бил виждал.
— Джонатан няма да преклони глава пред тях — твърдо рекла Ана. — А те в замъка не могат да влязат. Защо не си тръгват? На какво се надяват.
— На нещо случайно, може би на извънредна възможност — отвърнал Дейвид. — Възможно е също Лерой и лупите около него да имат план. Пък може и да се надяват кралят грешка да направи. Но да се връщат назад не могат. Защото никога вече няма да съумеят да съберат толкова мощна, многобройна армия. А провалят ли се сега, сетне шансът да оцелеят постоянно ще намалява, докато изчезне.
В този миг се отворила вратата на спалнята, влязъл предводителят на кралската гвардия. Дейвид веднага затворил прозореца с надеждата Дънкан да не забележи стъкленицата с Ана.
— Кралят желае да разговаря с теб — рекъл той.
Дейвид кимнал и се върнал при леглото. От страничната колона на балдахина свалил колана с меча и го закопчал на кръста. Смятал, че въпреки крепостните стени и множеството въоръжени войни в замъка сега се полага и той да бъде в тон с обстановката. Пък вече бил свикнал да носи оръжие и без него дори се чувствал странно, все едно не е облечен както подобава. А как само му липсвал мечът по време на краткото посещение в Гърбушковата бърлога. Там — сред вековните уреди за мъчения и причиняване на болка — осъзнал колко е уязвим. Досещал се още, че гърбатият ще забележи отсъствието на Ана, няма как иначе, и веднага ще тръгне да я търси. Едва ли ще му отнеме много време да се досети кой я е отмъкнал. А няма начин да се изправи пред гнева му с голи ръце, нали?
Гвардеецът не възразил срещу оръжието. Дори му казал да вземе и всичките си принадлежности.
— Ти тук едва ли вече ще се завърнеш — рекъл той.
Нещо сякаш мушнало Дейвид право в сърцето и с голяма мъка се удържал да не извърне глава към току-що затворения прозорец.
— А защо? — запитал той с тревога.
— Това ще ти каже лично кралят — отвърнал войнът. — Идвахме преди известно време да те търсим, но тук нямаше никой.
— О, излязох за малко, колкото да надникна…
— Бях те предупредил изобщо да не напускаш помещението.
— Чух вълчия вой, затова излязох — да разбера какво става. Само че хората вече бяха прекалено заети с различни задачи, затова веднага се прибрах обратно.
— От зверовете няма какво да се боиш — рекъл Дънкан. — Тези стени са издържали на какви ли не нападения, никой не е прониквал тук силом. Та сега някаква си животинска глутница ли ще успее в онова, което се е оказвало невъзможно за човешка армия. Но хайде да вървим, че Негово величество чака.