И така стигаме до същността: германците изпращат кодирани съобщения. Ние — също. Някои от тях са много, много сложни, други изглеждат съвсем прости, но често излиза, че те са най-трудните. И се налага някой да ги разчита. Ето това ми е работата сега. Опитвам се да разбера тайния смисъл, вложен в разни текстове, писани от хора, които са целели например аз да не мога да го разчета.
Сложил ръка на рамото на Дейвид.
— Виж, моето момче, доверих ти тайна. Не бива никому да разказваш за моята работа.
Тогава поставил пръст пред устните си.
— Строго поверително, приятелю мой, нали?
Дейвид направил същия жест.
— Строго поверително — повторил бащите думи.
И продължили по пътя си.
Спалнята на Дейвид била на най-горния етаж в дома, в малка мансардна стая с нисък таван. Роуз я избрала специално за него, защото там имало много книги, до една поставени на лавици. И така се наложило собствените му томове да се размесят с други, някои от които били доста по-стари и по-чудновати. Поразместил намиращите се там, опитвайки се да направи повече място за своите, накрая решил да ги подреди по височина и цвят. Струвало му се, че така ще изглеждат по-добре, а всъщност книгите се объркали и се оказало, че например една негова с детски приказки стои между две от старите: история на комунизма и преглед на последните ключови битки от Първата световна война. Дейвид опитал да прочете нещо от книгата за комунизма, най-вече защото не бил съвсем сигурен какво означава този термин (като изключим чутото от бащата, че става дума за нещо наистина много, много лошо). Успял да прехвърли три страници, сетне съвсем изгубил интерес и почти се приспал от приказки като „работниците да притежават средствата за производство“ и „хищническата същност на капитала“. Историите от Първата световна война се оказали далеч по-интересни, още повече че там намерил изрязвани от илюстровани списания рисунки на стари танкове, поставени на подходящи места между страниците. Имало още скучен учебник по френски език и книга за Римската империя с доста забавни илюстрации, а в нея авторът подробно и видимо с удоволствие разказвал за жестокостите на римляните срещу други народи и, от друга страна, техните пък ответни изстъпления срещу древния Рим.
Книгата на Дейвид с гръцките митове била еднаква по размери и цвят на кориците със съседната стихосбирка, затова вместо митовете той често по погрешка вадел поемите. Всъщност стиховете не се оказали чак толкова лоши, веднъж, щом като се зачел и започнал да ги харесва. Една от поемите била за някакъв си рицар, само че в нея го наричали със странното име Чайлд1, а той тръгнал да дири една тъмна кула и тайната, която, изглежда, се пазела в нея. Стигнал значи до кулата и точка — толкова била по дължина и поемата, тук свършвала. Този край не е хубав, никаква работа не върши, рекъл си Дейвид. Интересувало го какво ще има в тази кула, какво се е случило с рицаря, поетът обаче, изглежда, не намирал това за важно. Това накарало Дейвид да се замислил върху друго нещо: какви хора са поетите? Защото то било от просто по-просто — историята става интересна точно когато рицарят стига до кулата. А авторът решава тук да сложи край и да пише нещо си друго. Или може би е възнамерявал да се върне към поемата и сетне е забравил? Или не е успял да измисли достатъчно страшно чудовище, което да се крие в кулата, нали? И Дейвид внезапно си представил поета, заобиколен с листа хартия, на тях нахвърля куп идеи за страшилища, но те не му харесват и той едно по едно ги задрасква ли, задрасква.
Опитвал отново и отново да си представи наистина страховито чудовищно създание, но се оказало, че не може. Значи вероятно било по-трудно, отколкото изглежда, защото нищо не отговаряло на идеята му за много голяма ужасия. И в края на краищата в съзнанието му се оформил половинчат образ на някакво си чудновато деформирано същество, дето клечи нейде в дълбините на въображението — там, където в мрака се кривят, гърчат, пълзят всички неща, от които най-много се страхува.
1
Става дума за класическата поема на английския викториански поет Робърт Браунинг „Чайлд Роланд кулата достигна“. — Бел.прев.