Дейвид набързо събрал нещата си в чантата, без да забравя и намерените в бърлогата под замъка стари дрехи. Сетне последвал гвардееца по пътя към тронната зала. На прага се спрял за секунда и хвърлил отчаян поглед към прозореца. Сторило му се, че съзира Аниното сияние, макар и съвсем слабо.
В гората зад вълчите линии имало голяма заснежена поляна. На нея сред купчинки пръст, трева и снежна вихрушка зейнала дупка, а от нея изскочил Гърбушкото. В ръка държал един от смъртоносните си закривени кинжали — за всеки случай, защото тукашната му работа била повече от опасна. Трудно би могъл да разговаря приятелски с вълците. Техните лидери — лупите — познавали добре силата и възможностите му. Затова му вярвали точно толкова, колкото и той на тях — никак. А носел и отговорност за смъртта на прекалено много техни другари, та едва ли биха му простили. Пък попадне ли случайно в лапите на някоя от множеството събрани в армията глутници, едва ли ще живее достатъчно дълго, че да се опита да се пазари, за каквото и да е.
Тръгнал към ариергарда на вълчата армия бавно и извънредно внимателно и скоро забелязал група двукраки в армейски униформи — ограбени от телата на мъртви войници, разбира се. Това била част от лупите, които пушели с лули и обсъждали начертана направо в снега карта на замъка с военните му съоръжения в опит да намерят начин за проникване. Вече били разпратени множество съгледвачи да оглеждат крепостните стени отвсякъде за възможни пролуки, пукнатини, неохранявани канали или подобни дупки. За отвличане на вниманието на защитниците били използвани сиви и бели вълци и множество от тях намерили смъртта си под градушката отправени към тях стрели. Белите се виждали по-трудно на снежния фон, затова повечето успели да доближат стените и се опитали да намерят някакъв вход. Но задачата била неизпълнима и онези, които оцелели, се завърнали да докладват, че замъкът е непревземаем. Точно така, както изглеждал от разстояние.
Гърбушкото се доближил достатъчно, колкото да чува гласовете на лупите и да подуши смърдящата им козина. Глупави, суетни същества, мислел той. Какво като са се облекли като човеци и имитират маниерите и поведението им — пак от тях се носи вонята на зверове и си остават животни, макар и амбициите им да са съвсем други. Гърбушкото ги мразел много, още повече ненавиждал Джонатан заради играта на въображението му. Всъщност в реалност ги превърнало именно то, създавайки първообраза на момичето с червената шапчица като техен първородител. Наблюдавал развитието им още навремето с все по-нарастваща тревога. Вече се опитвали да имитират членоразделна реч, ръмжали и виели по особен начин, изправяли се на задните лапи и размахвали предните в опит да вървят като хората. Но докато в началото било дори и смешно, сетне нещата станали опасни: муцуните им се видоизменили, интелигентността им нараснала, а най-бързо схващащите и най-будните от тях направили голяма стъпка напред. Опитал се да внуши на Джонатан да ограничи разрастването на новия вид, но било вече късно. Изпратените войници били лесно победени, а местното население — ловци и селяни — се бояло от зверовете и единствено строяло все по-високи и по-високи ограждения и защитни огради около селищата си, а нощем здраво залоствало къщите си. Докато се стигнало до сегашното критично положение: водена от получовеци полузверове вълча армия да напада кралския замък с намерението да убие владетеля и да заграби кралството за себе си.
— Добре, добре — мърморел на себе си гърбавият. Щом ви трябва кралят, вземете си го. Ваш е. Аз и без това от него повече полза нямам.
Направил обход, заобикаляйки заседанието на вълчите военачалници и приближил един от часовите — вълчица била. Внимавал да не го подуши, съобразявал се с посоката на вятъра, помагало му движението на танцуващите във въздуха снежинки. Промъкнал се на достатъчно близко разстояние и тя го усетила, но съдбата й била вече предрешена. Гърбатият скочил върху нея, забивайки кинжала дълбоко в тялото, но без да я убива, само здраво стискал челюстите й, за да не подаде сигнал. Женската рухнала на земята омаломощена, кръвта й бързо обагрила снега. Сега настъпил желаният от кривогърбия миг — освободил челюстите и тя заквичала и завила в агония, привличайки вниманието на глутницата към себе си. Това бил най-опасният момент в Гърбушковия план, по-рискован от всичко друго. Искал да го видят, но не и да го хванат. Четири огромни сиви звяра се подали от гората и надали толкова силен вой, че да предупреди останалите. Зад тях веднага се показал един от лупите, облечен в гвардейска униформа: светлочервена куртка с ширити и позлатени копчета, бели бричове, на места зацапани от кръвта на предишния собственик. На черен кожен колан носел запасана дълга сабя и вече я измъквал от ножницата, търсещ с поглед нападателя на вълчицата.