Сбъднало се именно онова, което Гърбушкото предсказал: трансформацията на Лерой завършвала, вълчият му глас се заменял с човешки. Прикривайки изненадата от загубата на способността да вие, лидерът гневно махнал с лапа на двама от съгледвачите да проверят дупката.
Те неохотно приближили, подушили земята, единият тревожно заврял муцуна в отвора, но бързо я отдръпнал от страх врагът им да не дебне отдолу. Нищо не се случило, опитал пак. Познатата миризма на гърбатия била налице, но бързо отслабвала.
Лерой застанал на коляно, огледал отвора отблизо и се замислил върху възможностите. Въпреки самохвалните закани преди малко отлично разбирал, че едва ли ще намерят лесен начин да проникнат в замъка. А не нападнат ли съвсем скоро, редът ще започне да се разлага, вълчата армия ще стане неспокойна, но най-лошото е, че все повече и повече ще огладнява. Съперничещите си глутници ще се опълчат една на друга, току-виж сериозно се сбили. Ще има много жертви и канибалско изяждане на себеподобни. И в края на краищата вкупом ще се обърнат срещу него и другите лупи. Значи нужно е да се действа, и то незабавно! Изходът е някак да се влезе в крепостта. Тогава вълците ще имат храна достатъчно дълго време, а той и помощниците му ще седнат да съставят планове за нов ред.
И ето го сега този тунел. Врагът им просто е направил грешка, като им го показа, нали? А може би е имал намерение именно него — Лерой — да нападне? Но каквато и да е била причината, сега този проход им дава така дългоочаквания шанс, нали? Вярно, че е доста тесен, колкото да пропусне по един вълк или луп, при това в колона по един. Но една неголяма сила може да проникне оттук в замъка именно по този начин. Сетне членовете й ще се прокраднат до портите и ще ги отворят отвътре. А веднъж армията като нахлуе, лесно ще ликвидира съпротивата и ще се разправи със защитниците. И зарадван от намерения изход, Лерой се извърнал към един от помощниците.
— Веднага изпрати малки групи да атакуват замъка и да отвличат вниманието на воините по стените. Сетне придвижи главните сили напред и нека стоят в пълна бойна готовност за обща атака. А най-опитните сивчовци доведи тук. Хайде действай!
XXXI
За битката и за съдбата на онзи, който искал да бъде крал
Кралят полулежал на трона с увиснала на гърдите глава. Отдалеч изглеждало, че спи, но щом се приближил, Дейвид установил, че очите му са отворени и той е тежко замислен с вперени в пода невиждащи очи. В скута му лежала Книгата за изгубените неща, ръката му била върху корицата. Четирима едри стражи стояли по ъглите на тронната платформа, още мнозина били разположени около вратите и на вътрешния балкон. Когато двамата с Дънкан стигнали трона, кралят повдигнал глава и изражението му силно разтревожило Дейвид, чак стомахът го присвил. На кралското лице било изписано отчаянието на осъден на смърт човек, който същевременно знае, че намери ли си заместник, екзекуцията може и да го отмине. А Дейвид веднага усетил, че монархът вижда този свой последен шанс именно в неговото лице. Гвардейският началник се поклонил, сетне се оттеглил, оставяйки двамата насаме, а кралят наредил на стражите да отстъпят встрани, за да не слушат разговора им. Тогава се опитал да си придаде приятелски, доброжелателен вид, само че очите пак го издавали. В тях, както и в гласа му, отчаянието се смесвало с враждебност и лукави нотки.
— Надявах се, че с теб ще говорим при по-щастливи обстоятелства — започнал той. — А сега се намираме под обсада. Това обаче не е причина за тревога или страх. Онези отвън са най-обикновени зверове и ние винаги ще ги превъзхождаме във всяко едно отношение.
Изрекъл тези слова и повелително махнал с ръка на момчето да се изкачи по стъпалата по-близо до него.
— Я ела насам, момче.
Дейвид изпълнил нареждането и се качил на платформата. Сега вече били лице в лице. Ръцете на краля били неспокойни, шавливи, постоянно се местели, опипвали страничните облегалки на трона, а пръстите му играели по красивите украшения, релефи и скъпоценни камъни. И сега галели изящен рубин в съседство с не по-малко красив изумруд.
— Прекрасен трон, нали така? — подхвърлил той на Дейвид.
— Да, много е хубав — неохотно отвърнало момчето и монархът му хвърлил остър поглед, опитвайки се да разбере дали в тона му няма някаква подигравка.
Дейвидовото лице обаче не издавало нищо и кралят решил да премълчи.