— Името! — изпищял Гърбушкото. — Името или те оставям на вълците!
Лерой грабнал стария крал като парцалена кукла в лапите си, отметнал главата му назад, за да оголи гърлото, и тогава извърнал ухилена муцуна към Дейвид.
— Ти си следващият — изръмжал той и отворил зъбата паст.
Бялнали се дълги, остри зъби и се забили в гърлото на краля. Рукнала кръв, а очите на Гърбушкото се отворили широко, широко и ужасено, докато кралят издъхвал пред очите му. Тогава голямо парче кожа се обелило от лицето му, досущ изсъхнал стар пергамент, а под него се открила разядена, загниваща плът.
— Не! — неистово изкрещял той и стиснал Дейвид за гърлото. — Казвай името или и двамата загиваме!
Дейвид бил ужасно изплашен, вече наистина виждал края си, но не бил в състояние да предаде братчето си.
— Казва се… — несигурно започнал той.
— Дааа? — заекнал Гърбушкото, загледан как последните капки кръв на краля изтичат, а Лерой се извръща към Дейвид.
— Той е…
— Името! — омаломощено изстенал гърбатият.
— Той ми е брат! — рекъл Дейвид.
Гърбушкото изпъшкал, а дълбоко в недрата на замъка последните пясъчни зрънца изтекли през отвора на часовника.
В същия миг на далечен балкон в замъка кратко засияла фигурка в стъкленица, сетне завинаги угаснала. Но там нямало никой от нашите герои да чуе последния стон на Анината душа. Щастлив бил — изпълнен с радост и спокойствие, защото на мъченията й бил сложен край, за нея настъпвал вечен мир.
Гърбушкото изревал съкрушено, кожата му започнала бързо да пада, зловонният газ изтичал от изпразненото му тяло със злокобно съскане. Това бил краят на живот, започнал в незапомнени от обикновените човеци времена, обвит в сказания и легенди за множество жестокости и злини. И толкова бесен бил в отчаянието си, че сам започнал да разкъсва собствената си плът. Разпрал кожата на черепа и разцепил главата на две, очите му се завъртели лудешки в орбитите, а той продължавал да къса, дере и цепи. Тялото му се разпаднало на две — през гърлото, гърдите и корема. А от вътрешностите му се пръкнали най-отвратителните същества, които можете да си представите. Стоножки, паяци, бледобели червеи се гърчели и виели по пода, пълзели безцелно, но и те всички замрели, когато последното пясъчно зрънце се отронило в долната част на часовника. Така загинал този злосторник.
Дейвид извърнал трескави очи към Лерой, съзнавайки, че сигурно последният му миг е настъпил. Но в предсмъртна агония вече се гърчел и вълчият предводител. Отворил уста да каже нещо, а тялото му започнало да се разпада на части като разчупена гипсова фигура. В нозете му паднала едната челюст, сетне и другата. Свлекли се дрехите му, сетне и кожата, краката му се сгънали и той рухнал на пода, пукнатини се появили навсякъде по него. Опитал да се влачи по плочите, но и лапите му се раздробили, а ноктите се превърнали в сив прах. Дейвид гледал с изумление, но всъщност той единствен разбирал какво точно става.
— Ти беше кошмар на краля, не и мой — рекъл той. Убивайки него, убил си сам себе си.
Очите на звяра примигвали неразбиращо, сетне останките от тялото му — подобие на раздробена демонска статуя — потръпнали и постепенно се стопили във въздуха. И Лерой изчезнал завинаги в отсъствието на човешки страхове, които да му дават живот.
В залата по същия начин се разпаднали и другите лупи. А останалите без водачи вълци подвили опашки и бързо започнали да се измъкват през тунела. В залата влезли още защитници и скрити зад големи бляскави щитове, притиснали към стените последните зверове с насочените си остри копия. Никой не обърнал внимание на Дейвид, който грабнал меча от пода и хукнал навън. По коридорите срещал изплашени слуги и царедворци, но всички те бързали да му направят път. Излязъл на крепостната стена, изкачил се на най-високата бойница, оттам огледал отвъдните поля. Вълчата армия се люшкала безконтролно и останали без водачите си, скоро отделните глутници се нахвърлили едни върху други. Но повечето предпочели да побегнат назад към старата си обител. Големи колони — черни, сиви, бели вълци — вече навлизали в горите и постепенно изчезвали от погледите на намиращите се по стената защитници. А от лупите останали само купчинки пепел. Вятърът ги подгонил и разпръснал по четирите краища на света.