Изведнъж Дейвид усетил нечия ръка на рамото си и рязко се извърнал.
Зад него стоял Дърваря. По лицето и дрехите му червенеела вълча кръв. Тъмни струйки се стичали и по острието на брадвата, образувайки локвички по крепостните камъни.
Дейвид онемял, загубвайки ума и дума. Изпуснал меча и се хвърлил в обятията на едрия мъж. Дърваря го прегърнал, с едната ръка разрошил косата му.
— Мислех си, че са ви убили — със сподавен глас рекло момчето. — Видях как вълците ви влачеха…
— Не се е родил вълк, дето да ми отнеме живота — усмихнал се Дърваря. — Успях да им се отскубна и с бой стигнах до онази полуразрушена къщичка. Барикадирах се там, сетне, изглежда, съм припаднал от загубата на кръв и съм лежал в безсъзнание няколко дни. Когато се посъвзех, веднага тръгнах по дирите ти, но до днес не успях да си пробия път през вълчата армия. Само че сега трябва да бягаме оттук. Това място няма да съществува още дълго.
А Дейвид наистина усетил, че стената вече се тресе, тук-там се отваряли пукнатини, като змийчета пълзели по зидовете и каменните бойници. Разтресли се и главните сгради в крепостта, от тях започнала да пада мазилка, тухли и камъни. Срутвали се тунелите на огромния лабиринт под замъка, а с него си отивал и светът на кралете и Гърбушкото.
Дърваря извел Дейвид в двора, където го чакал оседлан кон, и го поканил да се качва. Но момчето не можело да остави Сцила на произвола на съдбата, затова хукнало към конюшните. Там още с появата му, изплашена от шумотевицата на битката и вълчия вой, кобилата високо и радостно зацвилила.
Дейвид потупал благородното животно по хълбока, погалил го по шията и челото, пошепнал успокоителни думи. Сетне оседлал Сцила и скачайки на гърба й, последвал Дърваря по пътя извън замъка. Групи войници на коне преследвали бягащите вълци, а през портите се точели колони хора — царедворци и прислужници, всеки натоварен с колкото храна и ценни предмети може да носи. Дейвид и Дърваря хванали по страничен, обратен на бягащите път и пришпорили конете по него, бързайки да оставят зад гърба си превръщащия се в руини замък и вълчите глутници. След време излезли на висок хълм, където спрели и извърнали поглед назад. Гледката била мрачна — крепостта вече я нямало, от нея не останал и камък, а на мястото зеела бълваща прах и зловонни пари огромна яма.
Тогава отново потеглили напред. Пътували заедно много дни и накрая стигнали до гората, където Дейвид за пръв път влязъл в тукашния свят. Сега на старото място единствено дървото, през което минал, било маркирано с канап, защото след смъртта му магиите на Гърбушкото вече нямали сила.
Слезли от конете пред голямото дърво.
— Време ти е да се връщаш у дома — рекъл Дърваря.
XXXII
За Роуз
Дейвид стоял на място, несигурен в себе си. Хралупата в огромния ствол се виждала ясно. Едно от околните дървета било дълбоко наранено, вероятно от ноктите на силен звяр, по разчупената кора струял тъмен на цвят клей, снегът долу бил също обагрен. Подухнал лек ветрец, разклатил клоните на съседните дървета, а листата им зашумели, сякаш редят успокоителни слова, уверяват ранения другар в съпричастието си. Облаците се разпръсквали, слънчевата светлина ставала все по-ярка, познатият от миналото сумрак вече отстъпвал. Светът се променял за добро, освободен от Гърбушковите измами и лоши магии.
— Сега, когато вече е време да се прибирам — тихо казал Дейвид, — не съм сигурен какво точно искам. Чувствам, че трябва да видя как ще вървят нещата тук. Не ми се ще старото отново да се върне.
— Отвъд са близките ти — възразил Дърваря. — При тях трябва да идеш. Обичат те и без теб животът им е тъжен. Имаш си баща, брат, очаква те и една жена, която ще ти бъде като майка, само да й позволиш. Длъжен си да се върнеш, иначе ги обричаш да страдат. А вече си направил своя избор — нали отхвърли сделката на Гърбушкото. И реши да живееш не тук, а в своя си свят.
Дейвид кимнал. Знаел, че Дърваря е прав.
— Има още нещо — добавил Дърваря. — Видят ли те в този вид, ще ти задават много въпроси. Трябва да оставиш дрехите тук, най-вече меча. От него нужда в твоя свят няма да имаш.
Вярно било казаното. Дейвид и без това вече усещал дрехите на гърба си като чужди. А и голяма била промяната в него, затова му се струвало, че те принадлежат другиму — на някой далечно познат, по-млад и някак по-наивен. Детски били те, а и той вече не се чувствал по същия начин. Извадил разкъсаната пижама и робата от чантата и се преоблякъл в тях.