— Искам да ми кажете нещо — помолил той.
— Казвай, ще ти отговоря — рекъл Дърваря.
— Когато пристигнах, вие ми дадохте дрехи. Детски бяха. Имали ли сте деца някога?
Дърваря се усмихнал.
— Много деца съм имал — рекъл той. — Всяко изгубено, всяко намерено, всяко, което оживя, и всяко, което загина. Всички те бяха мои деца, всяко по свой си начин.
— А когато ме поведохте към двореца, знаехте ли, че кралят е измамен човек?
Тази мисъл, породена още в мига на появата на Дърваря в замъка, сега започвала да го измъчва много повече. Не му се искало да повярва, че този благороден човек умишлено би го повел към опасности и гибел.
— А ти какво би направил, ако тогава бях казал онова, което зная или подозирам за краля и за онзи измамен магьосник? Когато пристигна тук, ти бе разкъсван от гняв и отчаяние. Можеше да се поддадеш на измамните обещания на Гърбушкото и тогава всичко добро щеше да бъде изгубено. Надявах се да успея лично да те отведа при краля, а по пътя да ти разкрия какви опасности те заплашват. Но не е било съдено така да стане. Вместо това, макар че междувременно и други добри хора ти помогнаха, именно твоята смелост и сила те доведоха до осмислянето на истинското ти място в този и в твоя собствен свят. Когато се срещнахме тук за пръв път, ти беше дете. А сега се превръщаш в мъж.
И подал ръка. Дейвид я стиснал здраво, прегърнал Дърваря. Едрият мъж му отвърнал и за кратък миг те останали здраво притиснати един към друг под слънчевите лъчи. Сетне момчето отстъпило, върнало се при Сцила и я целунало по челото.
— Ще ми липсваш много — прошепнало то, а кобилата изцвилила и го побутнала по врата с влажна муцуна.
Тогава Дейвид се запътил към дървото, там спрял, извърнал очи към Дърваря.
— А мога ли някога пак да се върна тук? — запитал той, тогава другият отвърнал нещо наистина много чудато.
— Повечето хора се връщат — казал Дърваря. — На края.
Вдигнал ръка за сбогом, а момчето поело дълбоко дъх и прекрачило в хралупата.
Отначало усещало само мирис на застояло, мухъл, на земя и стари, загнили листа. Докоснало вътрешността на корубата, под пръстите почувствало грубата, наръбена кора. Макар че дървото било огромно, вътре се оказало затворено като в капан, накъдето и да се обърне, след няколко стъпки се удряло в стена. Ръката още го боляла там, където ноктите на Гърбушкото пробили кожата му. Чувствало се замаяно, потискал го мракът и тъмното, запечатано отвсякъде пространство, сякаш в гроб се намира. Струвало му се, че оттук никога няма да излезе, път навън не съществува, но си повтаряло, че Дърваря не би го излъгал. Да, но все пак, изглежда, някаква грешка имало. Опитало да се върне назад, но и входа вече го нямало. Хралупата била затворена отвсякъде. Закрещяло за помощ, заудряло с юмруци по дървото, но единствено глухото ехо му отвръщало, а то звучало подигравателно и бавно затихвало.
И тогава изведнъж блеснала светлина. Дървото си било все така затворено отвсякъде, но някъде отгоре прониквал светлик. Дейвид повдигнал глава, отначало зърнал нещо, което искряло като звезда. Постепенно се увеличавало и бавно слизало към него. Или може би той се издигал към него, не бил сигурен, защото сетивата му били напълно объркани. Сетне чул особени звуци — метални, сякаш една в друга се трият железни части. Скърцане на колела. Усетил и непозната миризма на химикал. Тя идвала някъде от съвсем близо. Може би тези неща са нереални? Привиждат ли му се или причуват?
Постепенно осъзнал, че очите му са затворени. Е, щом е така, какво ли наистина ще види, когато ги отвори?
И боязливо ги отворил.
Лежал на метално легло в непозната стая. Отсреща зърнал два големи прозореца с гледка към зелена морава. По нея медицински сестри разхождали деца, държали ги за ръчичка. Други седели в болнични колички или столове, бутани от облечени в бяло болногледачи. До леглото видял ваза с цветя. А от дясната му ръка под лакътя стърчала игла, свързана посредством гумено маркуче със стъклена бутилка на стойка. Главата го стягала, чувствал леко замайване. Вдигнал лявата ръка, опипал темето си. На него усетил превръзка. Бавно се извърнал вляво, веднага го заболял вратът, тъпа болка се обадила и в главата му. На поставен край леглото стол спяла Роуз. Дрехите й изглеждали ужасно омачкани, косата й — мазна и немита. На скута й лежала книга, от нея се подавал крайчецът на червена панделка. Така Роуз обичайно отбелязвала мястото, докъдето е стигнала.