Отворил уста да каже нещо, гърлото му било съвсем пресъхнало. Опитал повторно, излязъл подобен на грач груб звук. Роуз се стреснала, очите й се отворили и тя загледала момчето с удивление, сетне възкликнала:
— Дейвид?
Но той все така не можел да каже нищо, от устата му само хъркане излизало. Роуз наляла вода в една чаша, поднесла я към устните му и наведена над него, грижливо подпряла главата му, за да може по-лесно да пие. Тогава Дейвид видял, че тя плаче. Няколко сълзи капнали върху лицето му и се търкулнали към устата. Когато Роуз отдръпнала чашата, момчето усетило вкуса им, солени били.
— Ох, Господи! Дейвид, така се бяхме притеснили! — прошепнала тя.
Поставила ръка на бузата му и нежно я погалила. И се разплакала още по-силно, но Дейвид усещал, че това са сълзи на облекчение и щастие.
— Роуз — с мъка прошепнал името й той.
Тя отново се навела към него.
— Да, Дейвид, какво има?
Той хванал ръката й в своята и прошепнал.
— Извинявай за всичко лошо, което съм правил и казвал…
Сетне заспал дълбоко, непробудно, а сънят му бил здрав.
XXXIII
За всичко изгубено и за всичко отново намерено
В последвалите дни бащата на Дейвид често разказвал как се тревожили за съдбата му, смятайки, че завинаги са го изгубили. Как го търсили под дърво и камък след падането на сваления самолет, а никъде нямало дори и следа от него. Отначало решили, че е изгорял жив под останките на машината, и много страдали. Сетне се зародило друго подозрение: може би пък някой го е отвлякъл? И пак преровили къщата и градината за евентуални следи. Обикаляли околните поля и ниви заедно с приятели, дори и със случайни хора, съпричастни с трагедията на семейството. Цялата полиция била вдигната на крак. Най-много се ровили в стаята му с надежда, че може да е оставил някакъв знак къде отива и защо. Накрая стигнали и до онова скришно, порутено място в ъгъла на вкопаната градина и там го открили: лежал почти бездиханен, промъкнал се някак си през пукнатината в тухления зид, сетне затрупан от отломки при падането на самолета.
Лекарите заключили, че състоянието му се дължи на травма от взрива при сблъсъка на горящата машина със земята, сетне довела до кома. И така Дейвид бил отнесен в болницата в безсъзнание. Останал в кома дни наред до онази сутрин, когато неочаквано се пробудил и изрекъл името на Роуз.
Но въпреки всичко пак имало редица неизясними обстоятелства около изчезването му: какво е правел в градината онази нощ и откъде са особените белези по тялото му? Но в края на краищата надделявала голямата радост от намирането му. Всички били ужасно щастливи и никой не изрекъл дори и укорна дума, нито проявил раздразнение по някакъв повод. Доста по-късно, когато момчето било извън всякаква опасност и вече у дома, понякога Роуз и баща му, сами в спалнята през нощта, си задавали въпроси и търсели отговори. Коментирали колко много е променен Дейвид — вече сериозен и спокоен, внимателен към другите младеж. Много по-привързан и любящ син, показващ разбиране на трудностите и усилията на Роуз да намери точното си място в живота на двамата мъже. В същото време бил особено чувствителен спрямо възможни опасности и внезапни шумове, но най-вече проявявал най-нежни чувства спрямо братчето си Джорджи и всячески го покровителствал. Подобно отношение имал и към всички други, които намирал за по-слаби от себе си.
Годините минавали, а Дейвид все така следвал пътя към пълното възмъжаване. Лично на него този процес му се струвал бавен, но за баща му и Роуз той бил прекалено бърз. Растял и Джорджи и сега двамата братя били достатъчно близки, дори и когато в по-късен етап бащата и Роуз се разделили и всеки поел по собствен път, както понякога става с възрастните. Но разводът им бил изцяло приятелски и никой от тях не сключил брак след това. Дейвид постъпил в университета, а бащата си купил неголяма къща край река, където много обичал да лови риба. Роуз и Джорджи останали в голямата къща, а Дейвид им ходел на гости толкова често, колкото следването му позволявало, понякога сам, понякога заедно с бащата. Качвал се и в старата си мансарда, сядал на леглото и се ослушвал с надежда книгите отново да му проговорят. Но сега те упорито мълчали. При хубаво време отивал в градината, полуразрушена от падането на горящия немски самолет, сетне почистена и донякъде същата както преди, но и не съвсем. Обичал да слиза във вкопаната й част и да се взира в попуканите тухлени стени, но не се опитвал да проникне на същото място, а и никой друг нямал подобно желание.