Нареждайки и пререждайки книгите по лавиците, момчето постепенно усетило настъпващата в стаята промяна. Новите книги изглеждали неловко и звучали неспокойно пред заварените, чиято външност била застрашителна, а и говорели на Дейвид в прашни, бумтящи тонове. Старите били подвързани с кожа, някои съдържали отдавна забравени неща, които днешната наука отрича като неверни, тъй като откритията на нови истини са всъщност постоянно движение напред. А книгите с древно познание така и не се примирявали с отричането на тяхната стойност. Не можели да приемат също, че ги считат за по-долна категория и от приказките, тъй като последните така или иначе се възприемат като измислица и фантазия. И се имали за родени с важна роля и за велики неща. Големи мъже и жени на своето време били работили по създаването им, излагайки в тях цялата съвкупност на тогавашните вярвания и познания. Почти не били в състояние да понесат и твърденията, че авторите им може би са се заблуждавали и затова днес заключенията им са напълно безполезни.
Дебела книга, която на базата на задълбочено проучване на Библията твърдяла, че краят на света ще дойде през 1783 г., била вече почти невменяема и отказвала да приеме, че сегашната година е различна от 1782. Защото иначе би признала, че съдържанието й е погрешно и в съществуванието й няма никакъв друг смисъл, освен това да бъде истински куриоз като библиографска рядкост. Тънко томче на тема марсианските цивилизации, съчинено от човек с голям телескоп и очи, различили канали там, където вода изобщо не е текла, непрестанно дърдорело, че марсианците са се скрили под повърхността на своята планета и сега тайно строят там големи машини. В момента същата книжка заемала място до няколко томове за езика на глухонемите, а те за щастие не чували нищичко.
Обаче Дейвид открил и книги, подобни на неговите: дебели, богато илюстровани томове с приказки за феи и народни сказания, а самите рисунки били все така свежи и богати тонално, сякаш са нови. Именно към тях насочил вниманието си през първите дни в новия дом. Често се излягал на двойната седалка в прозоречния еркер и се зачитал, дълбоко потъвайки в атмосферата на поредната приказка, а от време на време надничал навън към гората, сякаш очаквал оттам да изскочат вълци, вещици или великани човекоядци. Защото описаните в книгите гори така силно и странно приличали на тези около къщата на Роуз, че за момчето било просто невъзможно да повярва, че не са едни и същи. А това впечатление се засилвало и от друго някои от приказките били дописвани на ръка, а рисунките били явно дело на човек с голям художествен талант и фин усет за прилика. Дейвид не успял да открие името на автора на продълженията, то никъде не било представено. При това повечето от приказните сюжети му били непознати, макар и да съдържали познато ехо от други, които знаел почти наизуст.
В една приказка могъщ зъл чародей омагьосал принцеса, принуждавайки я да танцува до изтощение нощем, а денем да спи непробудно. Но вместо да бъде спасена от делата на смел принц или умен слуга, тя умряла. Затова пък духът й се връщал нощем и дълго измъчвал чародея чак до такава степен на обезумяване, че накрая той се хвърлил в дълбока бездна, за да загине там в подземни огньове. В друга приказка едно момиченце било нападнато от страшен вълк вдън гори тилилейски. Побягнало горкото, ужасно изплашено, вълкът му подире и ето им насреща дървар с брадва. Ще помислите, че за щастие той ще убие звяра и ще отведе детенцето у дома при родителите, ама не. В този сюжет той наистина отсякъл вълчата глава, но сетне завел момиченцето в своята колиба в най-дълбоката и най-гъстата част на гората и там го държал, докато пораснало достатъчно, за да се омъжи за него. Така и станало — оженили се, а сватбената церемония била ръководена от бухал, макар че момичето не престанало да плаче за семейството си през всичките тези дълги години като пленница в гората. Сетне им се родили и деца, а дърварят ги учел на лов и всякакви други неща — вълците да преследват и избиват, да издирват изгубилите пътя си в гората хора, мъжете да обират и убиват, а жените да водят у дома.
Дейвид четял денем и нощем, увит в дебело топло одеяло, защото в къщата на Роуз било винаги студено. Вятърът прониквал през цепнатините по рамките на прозорците и недобре затварящите се врати. Течението шумоляло по страниците на поредната отворена от Дейвид книга, сякаш я прелиствало, търсейки нещо ценно, скрито сред страниците. Целият дом бил обрасъл в бръшлян, филизите му отдавна проникнали в горната част на къщата, години наред бавно пробивайки си път, извивайки се по таванските ъгли и под прозоречния перваз в стаята на Дейвид. В началото момчето се дразнело, изрязвало с ножици тънките ластари и ги изхвърляло навън, но скоро установило, че след няколко дни те отново се завръщат, дори по-жилави от преди, още по-дебели и дълги, упорито търсещи ямките в дървенията и фините цепнатини в гипсовите стени. През същите дупки влизали и най-различни насекоми, така че границата между естествения външен и домашния свят се губела някак размазана и неясна. Дейвид откривал бръмбари в дрешника, а в чекмеджето за чорапи намирал стоножки. Нощем чувал шумолящи под дъсчения под мишки. Струвало му се, че природата всячески се опитва да му отнеме стаята.