А с напредването на годините установил, че не всичко казано от Гърбушкото било лъжа. Защото наред с хубавите неща и голямото щастие, в Дейвидовия живот идвали тъжни мигове и голямо страдание. Мъка и съжаления се редували с доволство и триумфални моменти. Навършил двайсет и една години, тогава изгубил баща си — сърцето му спряло да бие един прекрасен ден, както си седял с въдицата на речния бряг. Отишъл си завинаги от този свят с усмивка на огряното от слънчевите лъчи лице и когато случаен минувач го открил, бил още съвсем топъл. На погребението Джорджи дошъл с военна униформа, защото на Изток започвала друга война и младежът копнеел да изпълни дълга си. А той го отвел в далечна страна, на хиляди мили далеч от родната, и там загинал заедно с мнозина други млади хора, чийто блян за чест и слава завършил по калните бойни полета. Тленните му останки били върнати в родината със самолет, погребали го край мъничка провинциална църква под кръст с името му, датите на раждането и смъртта, още и думите: „На сина и брата с обич.“.
Дейвид сключил брак. Съпругата му била тъмнокоса, зеленоока хубавица, казвала се Алисън. Хубаво семейство създали, чудесни планове за бъдещето градили, а когато дошло време Алисън да ражда, Дейвид почувствал страх и притеснения. Не можел да забрави Гърбушковите думи: „… И други, които обичаш, ще ти бъдат отнети по същия начин, помни ми думите! Ще изгубиш любима, деца. Те ще вехнат и чезнат от някоя незнайна болест и любовта ти няма да е достатъчна да ги спаси…“.
При раждането се появили различни усложнения. Новороденият син, когото в памет на чичото нарекли Джордж, не бил достатъчно силен, за да живее дълго, а дарявайки му този кратък живот, самата Алисън изгубила своя. И така пророчеството на Гърбушкото се сбъднало. Дейвид повече не се оженил и никога не му се родили други деца, но станал писател и написал книги. Първата нарекъл „Книга за изгубените неща“ и именно тя е произведението, което в момента държите в ръце. Много деца често го питали вярно ли е описаното в него, а той отвръщал — да, вярно е или поне толкова вярно, колкото и всяко друго нещо в нашия свят. Защото именно по този начин помнел и разбирал нещата в него.
И всички те били негови деца, всяко по свой си начин.
Роуз стареела и отслабвала, а Дейвид се грижел за нея. Когато починала, къщата си завещала на него. Можел да я продаде, защото по онова време такъв имот струвал ужасно много пари, но никога не го направил. Точно обратното — нанесъл се в дома, на долния етаж си устроил кабинет, голяма библиотека и щастливо преживял там множество години. Винаги отварял вратата на любопитните деца, които идвали, понякога сами, по-често с родителите си. Защото къщата била вече толкова прочута, че множество малчугани постоянно се отбивали да я посетят и разгледат. Послушните отвеждал в двора, за да им покаже вкопаната градина, макар че пукнатините били отдавна замазани. Не му се искало нечие дете да проникне отвъд и да си намери белята. Затова пък на гостите си разказвал за приказките и книгите, обяснявал защо едните искат да бъдат разказвани, а другите четени. И винаги добавял, че в книгите могат да намерят всичко, което искат да научат за живота или посетената от него земя, както и за всяка друга земя или царство, което биха могли да си пожелаят.
И някои от децата разбирали, но други не.
Минало още време, Дейвид остарял, силите го напускали, пък и болести го налегнали. Вече не можел да пише, защото и очите, и паметта му отслабвали. И да ходи на дълги разходки не бил в състояние. (И това било сред казаните от Гърбушкото неща, сякаш видени в огледалните очи на онази жена от бърлогата под замъка.) Лекарите не могли с нищо да му помогнат, освен по малко болките му да облекчават. Взел си медицинска сестра да го наглежда, а пък и приятелите често му идвали на гости и се редували да помагат кой, с каквото може. А краят наближавал, виждало се. Тогава наредил да му поставят легло в голямата библиотека на долния етаж и там нощувал, заобиколен от любимите книги — тези, към които се привързал още като момче, но и обикнатите по-късно — в зрялата възраст. Сетне пошепнал на градинаря да свърши една проста работа, но никому да не казва за нея. А градинарят изпълнил молбата му, защото много обичал стареца.