И така нощем, в най-дълбока тъма и късна доба, Дейвид лежал и се ослушвал. А книгите отново шушукали, но той не се боял от това. Говорели тихичко, шепнели му думи благодарни, успокоителни. Понякога и приказки му разказвали, а сега сред тях вече било и собственото му творение.
Една нощ, когато дишането му се затруднило и станало съвсем плитко, а светлината в очите му започнала да тъмнее, Дейвид станал от леглото в библиотеката и бавно затътрил нозе към вратата. Само веднъж спрял, колкото една книга от рафтовете да вземе. Била вехто, подвързано с кожа томче, а в него имало снимки и писма, картички и разни дреболийки, рисунки и стихове, кичурчета коса и два годежни пръстена, все реликви от изживян дълъг живот, само че този път ставало дума за неговия живот. Сега шепотът на книгите се усилил неимоверно, гласовете на отделните томове се извисявали в общ радостен хор, защото една приказка завършвала, а друга била на път да се роди. Минавайки покрай тях, старият мъж с умиление милвал гърбовете им в признателен жест за сбогом и бавно, бавно, влачейки крака към вратата, напуснал библиотеката и къщата за последен път. Сетне също така уморено хванал по влажната трева отвън на път към вкопаната градина.
В единия й край била отворена дупка — така както бил заръчал на градинаря, — достатъчно широка възрастен човек да пропусне. Дейвид стигнал до нея, клекнал и болезнено запълзял. Влязъл в кухината отвъд тухления зид, там седнал в мрака и зачакал. Отначало нищо не се случило и той с мъка държал очите си отворени, но след малко се появила светлина, отначало слаба, далечна, сетне все по-ярка и по-бляскава. С нея по лицето му повял и свеж, прохладен ветрец. Замирисало на дървесна кора, на прясна зелена трева и цъфнали цветя. Отсреща му зейнал изход, той минал през него и се намерил в самото сърце на огромна гора. Земята тук била променена завинаги. Вече нямало човекоподобни зверове и кошмарни страшилища, дебнещи плячка в лицето на неволно загубили се човеци. Нямало страх, нямало го някогашния потискащ сумрак. Дори и децата цветя липсвали по сенчестите места, защото душите им намерили вечен покой. Слънцето вече почти залязвало, огрявайки небесата в пурпурночервени и оранжеви тонове, дългият ден отивал към мирен край.
Пред Дейвид стоял мъж. В едната ръка държал брадва, в другата венец цветя, събирани по време на обиколки из вековната гора, завързани с дълги стръкове масленозелена трева.
— Ето ме, върнах се — рекъл Дейвид и Дърваря се усмихнал.
— Повечето хора накрая се връщат — отвърнал той и сега Дейвид забелязал колко много прилича на баща му този мъж.
Защо ли досега не е съзнавал тази прилика?
— Хайде да вървим — казал Дърваря. — Чакахме те.
Тогава Дейвид зърнал лика си отразен в очите на посрещача и разбрал, че оттам го гледа съвсем млад мъж, защото човек е винаги син на баща си, без значение на каква възраст е и колко време баща и син са били разделени.
Последвал Дърваря по горските пътеки. Минали по красиви, китни поляни, прескачали весели, ромолящи поточета, накрая стигнали до спретната къщурка, а от комина й лениво се издигал дим. На съседната морава пасял кон, тучната трева хрупкала под зъбите му, а с приближаването на Дейвид надигнал глава и радостно изцвилил, разтърсил грива, препуснал към новодошлия, за да го приветства. Дейвид веднага познал кобилата Сцила, тя навела глава и затворила очи, а Дейвид я погалил и целунал по челото. Сетне го последвала по пътя към къщичката, като постоянно допирала раменете му с влажна муцуна, напомняйки за присъствието си.
Вратата на къщурката се отворила, на прага застанала жена. Тъмнокоса била, със зелени очи. В ръце държала момченце, всъщност току-що новородено бебе, а то махало с ръчички и дърпало блузата й.
Защото на такова място животът е мигновение, а бляновете човешки — истински личен рай.
А в мрака Дейвид затворил очи и всичко изгубено било отново намерено.