Още по-лошо било, че насън все по-често му се явявало съществото, което вече наричал в себе си Гърбушкото. То винаги бродело сред гъсти гори тилилейски, същите като онези под прозорците на къщата, и наближавало дома — поне така го виждал в сънищата си Дейвид. Гърбушкото стигал съвсем до края на гората, току до последната, най-външна редица дървета, надничал иззад някой от дебелите дънери, оглеждал зелената морава пред къща, досущ като тази на Роуз. Понякога се опитвал да заговори Дейвид. Усмивката му била насмешлива, а думите, които изричал, били някак си безсмислени, поне на Дейвид така му се струвало.
— Ние чакаме — казвало съществото. — Чакаме ви, Ваше Величество. Всички приветстват новия крал!
IV
За Джонатан Тълви и Били Голдинг, още и за случилото се край железопътната линия
Интересна била стаята на Дейвид като архитектурно изпълнение — таванът съвсем нисък, а тук-таме и доста скосен. И то на места, където това не било необходимо. Предоставя възможност на трудолюбивите паяци да тъкат мрежите си на воля. Понякога в желанието си да огледа и най-тъмните ъгълчета на лавиците, Дейвид завирал лице и коса в паяжините, а те сякаш посребрявали главата му с фините си копринени нишчици. Паяците, обитатели на въпросното място, се разбягвали по ъглите и там се свивали на кълба, следейки нападателя със злобни очички, горящи в желание за членестонога мъст. В единия ъгъл на стаята имало дървен сандък за играчки, в другия — голям дрешник. Помежду им се намирал шкаф с чекмеджета и огледало най-отгоре. Стените били боядисани в светлосиньо, затова през деня стаята изглеждала като част от външния свят, още повече за това допринасял проникналият бръшлян и попадналите в паяжините насекоми.
Единственият прозорец бил малък, с гледка към моравата и гората. А качал ли се на седалката в прозоречния еркер, Дейвид вече забелязвал камбанарията на църквата и покривите на къщите в съседното село. Лондон се намирал на юг от дома, но все едно бил на края на света, защото горите с вековните си дървета изцяло изолирали къщата от по-далечния свят. Мястото за сядане в еркера било любимото за четене на Дейвид. Книгите все така си шушукали и говорели помежду си, само че сега той вече можел да ги усмирява и при съответно настроение с една-единствена дума да ги накара да замълчат. При това, усетели ли го, че чете, те винаги сами притихвали. Изглежда се радвали, съзнавайки, че жадно поглъща поредната история.
Отново било лято, затова време за четене имало много. Бащата постоянно го окуражавал да се сприятели с децата, които живеели наблизо, сред тях се намирали и евакуирани в околността заради бомбардировките, но Дейвид избягвал да общува, с когото и да е. На свой ред те пък усещали в него тъга и нежелание за близост и също се държали дистанцирано. Затова мястото на приятелите все така заемали книгите. Най-вече старите томове с дописваните приказки и странните рисунки, някои доста чудати и страховити. Те омайвали момчето, напомняли за майка му по един изцяло приятен начин, в същото време помагали да се дистанцира от Роуз и нейния син Джорджи. А когато не четял, най-често седял на прозореца и оттам на воля съзерцавал една друга забележителност на имота — вкопаната в терена на самата морава градина, разположена току пред първата редица горски дървета.
Донякъде приличала на празен плувен басейн тази градина с каменна стълбичка и четири водещи към тучно зелен правоъгълник стъпала, иначе заобиколена от застлана с плочи алея. Всеки четвъртък идвал градинар на име господин Бригс. Той редовно косял тревата, поддържал моравата в изрядно състояние, грижел се за растенията и изобщо помагал както умее на вездесъщата майка Природа. Но докато, общо взето, нещата били в добро състояние, каменните елементи на градината били направо запуснати. В стените от едри камъни се виели големи и дълбоки пукнатини, в единия ъгъл зидът бил порутен и там имало по-широка цепнатина, почти дупка, през която при желание може да се провре момче с ръста на Дейвид. Самият той веднъж си заврял главата в нея, но не посмял да направи нищо повече. Отзад се виждало празно, сумрачно пространство, а в него се криели най-разнообразни, невидими лазещи и пълзящи гадини. Бащата подхвърлил веднъж, че при добро желание вкопаната градина би могла да се превърне в прекрасно противобомбено скривалище. Само че повече нищо не направил по въпроса, освен че в навеса натрупал чували с пясък и листове гофрирана стоманена ламарина за голямо неудоволствие на господин Бригс, който вече с мъка се добирал до множеството си инструменти. Така постепенно градината се превърнала в любимо място за Дейвид извън самия дом. Често се скривал там — когато искал да подиша чист въздух далеч от постоянния шепот на книгите и добронамерените жестове на Роуз, които възприемал като омерзителна намеса в живота му.