Не били добри отношенията му с нея. Момчето се стараело да бъде винаги любезно, както настоявал и баща му, но не я харесвало и нищо не било в състояние да промени това положение. Така усещал нещата Дейвид, мразел факта, че сега тя е част от неговия свят. И не единствено защото заела или се опитвала да заеме мястото на майка му, макар че само по себе си това било достатъчно лошо. Не по-малко го дразнели неща като например опитите й да сготви любимите му гозби за обед въпреки военновременните ограничения около продоволствието. Всъщност в стремежа си да му се хареса Роуз постигала точно обратното — в действителност той все повече се изпълвал с неприязън към нея.
И друго имало: Дейвид смятал, че самото й присъствие отвлича баща му от спомена за майка му. Всъщност направо я бил забравил, толкова много бил зает с Роуз и новото дете. А малкия Джорджи бил ужасно глезен. Все ревял и винаги бил болен от нещо, затова местният лекар редовно посещавал дома. Бащата и Роуз все около бебето се въртели, притеснявали се за всичко, макар че не ги оставяло да спят по цели нощи, а постоянната умора на свой ред ги правела раздразнителни. В резултат на това напоследък почти загубили интерес към Дейвид, а то пък имало двояк ефект върху него: хем се радвал на тази особена свобода, хем ревнувал и се сърдел за отсъствието на внимание. Но както и да е, сега пък имал още повече време да чете и в това нямало нищо лошо.
И както растяла привързаността му към старите книги, така се увеличавало и желанието му да научи повече за бившия им собственик. Защото дълбоко в себе си бил уверен, че те са принадлежали на някой, подобен на него самия. Междувременно открил едно име: Джонатан Тълви, записано на вътрешна страница на две от книгите, и вече го мъчело пламенно любопитство — кой ли е бил този човек?
Именно по тази причина преглътнал неприязънта си един ден и слязъл в кухнята, където Роуз готвела. Точно по това време отсъствала икономката, съпругата на господин Бригс, току-що заминала на гости на своя сестра в Ийстборн, затова Роуз поела грижите за дома. Отвън се чували кокошките, кудкудякали в кокошарника. Обичайно Дейвид помагал на господин Бригс при храненето на целия птичи двор, при проверката на зеленчуковата градина за евентуални заешки поразии и за дупки в огражденията, откъдето — не дай боже току-виж се вмъкнала някоя гладна лисица. Миналата седмица господин Бригс измайсторил капан и го заложил недалеч от къщата. И ето я хитрата Лисанка — право в него и щрак!, механизмът почти отрязал главата й. Дейвид рекъл нещо, в смисъл че било жалко за красивото животно. Господин Бригс обаче го смъмрил, изтъквайки, че този същият звяр би разкъсал всяка кокошка, до която се добере. Момчето премълчало, но все така било разстроено от гледката на мъртвата лисица с прехапан от мъничките остри зъбки език, светлата й козина разкъсана, изпръскана с кръв.
Дейвид си налял чаша лимонов сок, настанил се на масата и учтиво запитал Роуз как се чувства. Тя тъкмо подреждала чиниите, извърнала се от мивката изненадана, а лицето й грейнало от удоволствие. Дейвид си бил планирал ходовете — ще направи максимално усилие да бъде любезен с надежда да понаучи това-онова. Роуз обаче не знаела как да разговаря с момчето. Обичайният обмен на приказки между двамата винаги бил около храната, времето за лягане и от негова страна се изчерпвал единствено с хъмкания и отривисти, сърдити „да“ или „не“. Затова сега незабавно и с охота се хвърлила в разговора, решавайки, че може би този път помежду им ще се получи нещо повече, затова и актьорските усилия на Дейвид не били чак толкова напрегнати.