— Добре съм, благодаря ти — рекла Роуз, когато си избърсала ръцете и се настанила на масата току до него. — Малко съм уморена, грижите около Джорджи сега са повечко, но и това ще мине. Напоследък нали нещата се попромениха… сигурна съм, че разбираш, така изведнъж ние четиримата се оказахме заедно тук. Но искрено се радвам, че ти също си с нас. Домът е прекалено голям за сам човек, но родителите ми много настояваха да си остане в семейството. Разбираш ли… това бе извънредно важно за тях.
— Защо? — запитал Дейвид, като се опитвал да не звучи прекалено заинтересован.
Не искал Роуз да се досети, че единствената причина за разговора с нея е желанието му да събере сведения за къщата, но най-вече за мансардната стая, книгите в нея и техния собственик.
— Ами виж — отвърнала тя, — този дом е семеен вече от много, много отдавна. Построен е от дядо ми и баба ми, живели тук с децата си, а сетне и те на свой ред със своите, чак до ден-днешен. Всички се надяваха, че ще си остане на семейството, а в него винаги ще кипи огласян от детски гласчета живот.
— Техни ли са книгите, дето са в моята стая? — отново запитал Дейвид.
— Някои са техни, да — отвърнала Роуз. — Други са на децата им, значи на баща ми, на сестра му и на…
Тук замълчала.
— Джонатан? — подхвърлил Дейвид и Роуз кимнала, видимо натъжена.
— Джонатан, да. Откъде знаеш името?
— Видях го написано в една книга. Та се чудех кой ли е той?
— Чичо ми, по-големият брат на баща ми, лично не съм го виждала никога. Сегашната ти стая някога е била негова спалня. И много от книгите там са негови. Съжалявам, ако не ти харесват… иначе си мислех, че стаята е много хубава. Малко е тъмничка, но пък има такава атмосфера… и, разбира се, толкова много книги. Май че трябваше повечко да си помисля, преди да я определя за теб…
Дейвид се озадачил.
— Че защо? Стаята си е добра, аз си я харесвам. И книгите също.
Роуз извърнала лице.
— Хм, няма значение… просто… не е толкова важно…
— О, не — заинатил се Дейвид. — Моля те, кажи ми!
Роуз помислила и склонила.
— Истината е, че Джонатан изчезнал. А е бил едва на четиринайсет години. Това, сам разбираш, е станало преди много време. Но дядо и баба запазили стаята в същия вид и до края на живота си все се надявали, че някой ден той ще се върне. Само че това не станало. А с него изчезнало и едно момиченце. Ана се казвало, било дъщеря на един от дядовите приятели, само на седем годинки. Той и жена му загинали в пожар, а дядо взел Ана да живее с нашето семейство и се грижел за нея както за свое родно дете. Решил, че е хубаво Джонатан да си има сестричка и другарче — да я учи, да й помага във всичко. Най-вероятно те двамата сигурно са излезли някъде на по-далечна разходка и са се изгубили, а може и нещастие да им се е случило. За съжаление оттогава никой не ги е виждал. Много тъжна история. Дълго време ги търсили и къде ли не. И в гората, и в реката, разпитвали жителите на близките села и градове. Дори в Лондон ходили, обяви давали, разлепили описания и рисунки. Но така и не се намерили хора, които да са ги срещали.
След време на баба и дядо им се родили още две деца — баща ми и сестра му Катрин. Но те никога не са забравяли Джонатан и все се надявали един ден той и Ана да се завърнат у дома. А дядо така и не успял да надмогне болката по тази загуба, постоянно винял себе си. Вероятно си е казвал, че е трябвало да направи нещо повече. Сигурно затова починал сравнително млад. А по-късно баба — на смъртното си легло — помолила баща ми да не променя нищо в стаята, най-вече да остави книгите по местата им, защото някой ден Джонатан ще се върне. Тя и за Ана тъгувала, но пък Джонатан бил първородният й син и си мисля, че ден не е минавал през живота й без тя да не надникне през прозорците, надявайки се да го види как крачи по някоя алея, прибира се у дома. Така и не загубила вярата да го види отново, може би поостарял, но все пак нейният блуден син, завърнал се с някаква чудновата история за изчезването си.
Баща ми обещал и си спазил думата — оставил стаята в същия вид, томчетата по местата им. А след смъртта му и аз постъпих по същия начин. Винаги съм искала да си имам само мое семейство и предполагам, че съм си го мислела подсъзнателно — любимите на Джонатан книги да бъдат оценени от някое друго момченце или момиченце, което ще им се радва и ще ги чете, вместо, неотваряни години наред, да започнат да се разпадат. Сега това е твоята стая, но ако пожелаеш да те преместим в друга, веднага ще го направим. Място предостатъчно има.