— Какъв ли е бил Джонатан? Дядо ти не ти ли е разказвал за него?
Роуз се замислила.
— Хм, и аз бях любопитна като теб — да, разпитвала съм дядо за него. Цял портрет си бях създала… дядо казваше, че бил мълчалив. Много обичал да чете — също както и ти обичаш книгите. Сега като си помисля, странно ми се вижда — най-много харесвал приказките за феи, великани и разни страшилища, а в същото време се плашел от тях. Но колкото повече се боял, толкова по-често посягал към най-страшните. Да, така казваше дядо ми. Помня и друго — че имал кошмари, а в тях най-често бягал, преследван от говорещи вълци. Такива били те в неговите приказки. Умни зверове и опасни — същите ги виждал и в сънищата си. По едно време кошмарите се влошили сериозно, тогава дядо се опитал да му вземе книгите. Но Джонатан страдал без тях и дядо на края винаги се смилявал и му ги връщал. Някои били много стари, дори още по онова време. Предполагам, че са и ценни като библиографска рядкост, само че в тях има добавки, някой е дописвал приказките, измислял нови неща, но и то било също много, много отдавна. Там съм виждала приказки и рисунки, които не принадлежат към оригинала на съответната книга. Дядо смяташе, че това е дело на човека, който им ги продал. Бил лондонски книжар, доста необичайна личност, чудак. Продавал множество детски книги, но не мисля, че е обичал децата, по-скоро му е харесвало да ги плаши. Има такива хора, с особени влечения.
Роуз се загледала през прозореца, потънала в спомени за дядото и изгубения си чичо.
— След изчезването на Джонатан и Ана дядо решил да отиде в същата книжарница. Мисля, че знам на какво се е надявал — все някой от множеството семейни хора с деца, купували книги на същото място, може да е научил нещо за изчезването на сина му. Когато стигнал на същата улица обаче, магазинът вече не съществувал. Витрините били заковани с дъски. Никой не работел, нито живеел там. Разпитвал съседи, но никой не знаел нищо за книжаря, дребен, странен мъж. Може би е починал. Дядо казваше, че бил доста възрастен. Всъщност изглеждал много, много стар…
В същия миг иззвънял звънецът и този звук някак си прекъснал създалата се между двамата хармония. Роуз отворила, отвън стоял пощенският раздавач. Когато се върнала, поканила момчето да се нахрани, но то отказало. Вече се ядосвало на себе си, че си позволило такава близост с нея, въпреки придобитата интересна информация. Не искало тя да сметне, че сега нещата помежду им са вече изгладени. Защото не било така и никога нямало да бъде. Затова я оставило сама в кухнята и тръгнало към спалнята си.
По пътя Дейвид решил да надникне в стаята на Джорджи. Той лежал в кошарката си дълбоко заспал, а до главата му стояла газовата респираторна маска и меховият механизъм за подаване на въздух. Войната налагала всички да имат защита против химическото оръжие, най-вече децата. Дейвид поспрял, загледан в спящото бебе. Стараел се да си внуши, че вината не е в това малко човече пред него. То самото не е причина за появата си на този свят, нали? Опитвал, но все не успявал, най-вече не съумявал да събуди в себе си обич към природения брат. Нещо се късало в сърцето му всеки път, когато виждал баща си да държи в ръце новороденото, нашепвайки мили думи. Така бебето се превръщало в символ на всичко несправедливо, а най-вече на промяната в собствения му живот. След майчината смърт с баща си станали още по-близки отпреди. Защото двамата имали един друг, всеки бил най-близкото същество на другия, другар, на който безусловно можеш да разчиташ. Но само до появата на тази Роуз…
А сега баща му си имал и Роуз, и друг син. А Дейвид… той си нямал никого. Останал сам, съвсем сам.
Оставил бебето и се върнал в мансардата, където прекарал остатъка от следобеда, прелиствайки книгите на Джонатан Тълви. Седял на мястото в прозоречния еркер и си представял, че някога там е седял и самият Джонатан. Сигурно е вървял по същите коридори в дома, хранел се е в същата кухня, играел е понякога в същата всекидневна, спял е на същото легло, където сега спи Дейвид. Може би някъде там, далече назад в миналото той върши всичко постарому? Значи и той, и Дейвид заемат едно и също пространство, само че в различни откъслеци на времето, в различни исторически етапи, а Джонатан пресича света на Дейвид като невидима субстанция — незнаеща и нехаеща, че всяка нощ споделя леглото си с непознат. Самата мисъл за това накарала Дейвид да потръпне, но в същото време изпитвал удоволствие от възможността две толкова подобни едно на друго момчета да имат помежду си такава връзка.