Опитвал да си представи какво ли се е случило на Джонатан и момиченцето Ана. Може би са решили да избягат, макар че Дейвид бил достатъчно голям, за да разбира, че между случилото се в детска приказка и в реалния свят има огромна разлика. Особено когато говорим за момче на четиринайсет години, повело със себе си момиченце на седем. Дори и да е имало сериозен повод за бягството им, нали съвсем скоро и двамата ще се уморят и огладнеят и ще съжаляват за постъпката си? Какво бе казвал баща му по въпроса? Изгуби ли се някъде, веднага да потърси полицай или да помоли някой възрастен да му помогне за същото. И никога да не се обръща към сам мъж, а по-скоро към сама дама или двойка мъж и жена, най-препоръчително би било, ако водят със себе си и дете. Много да внимава именно в това отношение — кого ще заговори и помоли за помощ, — такъв бе бащиният съвет. Дали пък точно в това не са сбъркали Джонатан и Ана? Да са направили грешката да се обърнат към неподходящ човек? Който ги е отвлякъл, вместо да ги насочи към дома, и вероятно ги е затворил в място, където никой никога няма да ги намери? Но кой ли би постъпил по този начин? Що за човек би бил той?
Изтегнат на леглото по-късно, Дейвид бе намерил отговор на този въпрос. Още прели да отведат майка му в неистинската болница, бе дочул разговор между нея и баща му по повод гибелта на местно момче на име Били Голдинг — изчезнало безследно един ден, докато се връщало от училище. Били не бил негов приятел, нито посещавал същото училище, но Дейвид го познавал много добре по лице, защото бил отличен футболист и често ритал в парка през съботните дни. Говорело се, че представител на „Арсенал“ обсъждал с баща му възможността, като порасне момчето, да постъпи в клуба, други пък опровергавали това и твърдели, че Били сам е пуснал такъв слух. Сетне изчезнал, а в парка две поредни съботи идвали полицаи и разпитвали всички там — дали някой не е виждал или чувал нещо за него. И с Дейвид, и с баща му говорили, но те не били в състояние да помогнат, а полицаите повече не се появили.
Няколко дни по-късно Дейвид научил в своето училище, че трупът на Били Голдинг бил открит захвърлен край една железопътна линия.
Същата вечер, докато си лягал, дочул разговора между родителите си. Така разбрал, че когато го намерили, тялото на Били било голо, а полицията задържала мъж, който живеел с майка си в спретната къщурка недалеч от мястото, където бил открит трупът. От тона на родителските гласове и начина, по който говорели, Дейвид се досетил, че преди да умре, с Били се е случило нещо много лошо и то има общо с човека от въпросната къщурка.
Същата вечер въпреки болестта си майка му дошла в спалнята, за да го целуне за лека нощ. Прегърнала го колкото сили имала и го накарала да обещае, че никога няма да заговаря непознати мъже. Че винаги след училище ще се прибира направо у дома. Че ще откаже, предложи ли му някой непознат бонбони или нещо друго, като например да му подари гълъб, ако му отиде на гости. Че спрат ли го с подобно предложение, ще побегне, пък ако го подгонят, ще се втурне към най-близката къща за помощ, а там ще обясни какво се е случило. И при никакви обстоятелства и никога няма да тръгва, накъдето и да е с непознат, каквото и да му говори той. Дейвид обещал, че винаги ще внимава много. Докато изричал тези думи, в съзнанието му изникнал въпрос, само че не посмял да го зададе. Майка му и без това изглеждала прекалено загрижена, а и не желаел да й създава допълнително напрежение — току-виж пък решила да му забрани играта навън. Въпросът обаче останал да го мъчи дори и след като загасил осветлението и в стаята се възцарил мракът. И той бил:
А какво мога да направя, ако насила ме заставят да тръгна?
И ето сега, в друга спалня, замислен върху съдбата на Джонатан Тълви и малката Ана, в главата му се върти подобен въпрос. Ами ако някой подобен на онзи от спретнатата къщурка, дето в джоба си носи сладкиши и други примамки, ги е накарал насила да тръгнат с него към жп линията?
И там, в мрака, им е сторил лоши неща, както е постъпил и с Били?
Същия ден, на вечеря, баща му за пореден път заговорил за войната. До този миг обаче Дейвид не я усещал реално. Сраженията се водели нейде далеч, макар че по радиото говорели много за тях, а в кината преди главния филм показвали бойни кадри в прегледите. Видяното обаче там му изглеждало напълно скучно и безцветно. Та нали думата война звучи така вълнуващо, а реалността била съвсем различна. Вярно, от време на време чувал и виждал ята спитфайъри и хърикейни2 да прелитат с рев над дома, а над Ламанша постоянно имало въздушни боеве. Германците настойчиво продължавали да бомбардират Лондон и летищата в южната част на страната, дори успели да пуснат бомби и върху катедралата „Сейнт Джайлс“ в Ийст Енд — акт, който господин Бригс възмутено нарекъл „типично нацистко варварство“, а баща му далеч по-спокойно описал като несполучлив опит да бъде разрушена петролната рафинерия „Темсшейвън“ край реката.
2
Английските марки изтребители през втората световна война — Spitfire, Hurricane. — Бел.прев.