И все пак Дейвид се чувствал далеч от всичко това, то сякаш ставало в друг свят, а не тук, над обширната морава зад дома. Но в Лондон хората събирали парчета от свалени германски аероплани и ги носели у дома като сувенири, макар че било строго забранено цивилни да се приближават до останките на разбитите машини. Пък и скачащите с парашут немски летци от нерядко поразените самолети били любимо зрелище за лондончани, които се възхищавали на уменията и смелостта на родните летци и зенитчици. Само че в дома на Роуз, макар и само на петдесетина мили разстояние от столицата, нещата били съвсем спокойни.
Онази вечер бащата сгънал вестника — „Дейли Експрес“ и го сложил на масата до чинията. Всекидневникът бил вече доста по-тънък от преди — само шест странички. Хартията не достигала, били въведени ограничения. Седмичното книжле „Магнет“ вече не излизало, било спряно още през юли, лишавайки Дейвид от приключенията на любимия му герой Били Бънтър. За сметка на това все още вървяло месечното детско „Бойс Оун“, както и седмичното „Еъркрафт Спотър“, чиито издания момчето грижливо събирало наред с книгите си за бойни самолети.
— Теб ще те мобилизират ли, татко? — запитал Дейвид към края на вечерята.
— Не, мисля, че няма — отвърнал бащата. — Аз върша много по-полезна работа там, където съм сега.
— Строго поверително, а? — засмял се Дейвид.
Бащата също се усмихнал.
— Точно така, строго поверително — рекъл той.
Приятно вълнуващо било да мисли, че баща му е може би шпионин или поне има отношение към шпионажа. Засега това бил най-интересният аспект на войната.
Същата нощ Дейвид лежал по гръб, загледан в струящите през прозореца лунни лъчи. Небето било чисто и ясно, луната греела ярко. Очите му се притваряли, унасял се. Заспивайки, сънувал вълци и момиченца, и стар крал в полуразрушен замък, в дрямка на трона. Край замъка се виели жп релси, а в избуялата високо край тях трева се движели сенки. Сред тях забелязал момче и момиче, сетне и Гърбушкото. Изведнъж те изчезнали, сякаш вдън земя потънали, а на Дейвид му замирисало на ментова дъвка и дъвчащи бонбони. Тогава чул плача на малко момиче, но сетне го заглушил ревът на приближаващ се влак.
V
За новодомците, пришълците и промените
Някъде в началото на септември Гърбушкото най-накрая прекрачил границата между световете и се появил в този на Дейвид.
Лятото се оказало дълго и напрегнато. Бащата прекарвал по-голямата част от времето си на работа, а у дома понякога не се завръщал по две-три денонощия наред. Нощем било и много трудно, дори опасно да се придвижваш с автомобил. Всички пътни знаци били свалени, в случай че германците неочаквано нахлуят — да бъдат затруднени при ориентацията. Затова бащата веднъж загубил пътя и посред бял ден. А наложи ли се да шофира нощем със задължително изгасени фарове, само бог знае къде може да се озове.
Роуз срещала доста затруднения в новата си роля на майка. Дейвид се питал дали и неговата собствена майка не е била толкова натоварена, особено ако е бил труден за гледане както Джорджи? И често си казвал: дано да не е било така. Но всекидневният стрес и напрегнатите грижи правели Роуз все по-раздразнителна, а прагът на търпимостта й спрямо Дейвид постоянно спадал. Те вече почти не си говорели, а момчето усещало, че търпението на баща му по отношение и на двамата е почти изчерпано. Предния ден на вечеря той избухнал, когато Роуз приела като нападка една най-безобидна реплика на Дейвид, и двамата се скарали.
— Защо не можете просто да намерите начин да се понасяте, без да си викате? — почти изкрещял бащата. — Затова ли се връщам у дома? И на работа мога да си намеря достатъчно напрежение и поводи за викане!
Настаненият на високо детско столче край масата Джорджи тутакси ревнал.
— Ето на, виж сега какво стана! — сопнала се Роуз, захвърлила салфетката и скочила да вземе бебето в ръце.