Бащата заровил ръце в косата си, въздъхнал дълбоко.
— Значи моя е грешката, така ли? — рекъл той с горчивина.
— Ама не е и моя! — отвърнала Роуз.
В същия миг и двамата неволно извърнали лица към Дейвид.
— Какво ме гледате? — стреснало се момчето. — Мен ли обвинявате? Ами да! Добре, прекрасно!
Скочил, побягнал от масата, зарязвайки храната недоядена. Гладен останал, само че яхнията за него и без това не била читава — зеленчуци, все едни и същи зеленчуци и парчета гаден салам, колкото да има нещо друго. Знаел, че ще се наложи да си я дояде на следващия ден, но нехаел за това. И претоплена едва ли ще бъде по-отблъскваща на вкус, отколкото е и сега. Излизайки от кухнята, очаквал бащиният глас да му нареди незабавно да се върне на мястото си, но никой не казал нищо. Качил се в мансардата и се хвърлил върху леглото, обзет от горчиви мисли. С нетърпение очаквал да дойде краят на ваканцията, че да тръгне на училище. То се намирало недалеч от дома и вече бил записан в него. Е, при всички случаи ще бъде по-добре, отколкото да прекарва всеки ден с Роуз и Джорджи.
При доктор Мобърли вече не ходел редовно, главно защото нямало кой да го води в Лондон. Във всеки случай припадъците отшумели или поне така изглеждало. Сега не му се случвало да губи съзнание и да пада на земята, но пък за сметка на това се появило нещо по-необичайно и обезпокоително, още по-странно от шепота на книгите, с който бил почти свикнал.
Новото било, че сънувал буден. Само по този начин можел да се опише новият феномен. Това обичайно и нормално става в онези моменти късно вечер, когато четеш или слушаш радио и вече си толкова уморен, че за миг се унасяш и сънуваш, без да си даваш сметка, че си заспал, затова светът изведнъж започва да изглежда много странно. Обаче на него му се случвало и при четене или игра в стаята, дори и при разходка в градината. Ей така, прави каквото прави и изведнъж нещата се размиват и сякаш започват да трептят. Стените изчезват, книгата пада от ръцете му, на мястото на градината се появяват хълмове и високи сиви дървета. А той внезапно вижда себе си в непознато място, в някаква друга сумрачна земя, в здрача — сенки, хладни ветрове навяват тежък мирис на диви зверове. Понякога чува и гласове. Те звучат някак си познато, но понечи ли да се съсредоточи в опит да ги разпознае, виденията изведнъж изчезват и той се връща в собствения си свят.
А най-странното било, че един от тях приличал на майчиния. Той винаги ехтял най-силно и най-ясно. Идвал някъде от далечен мрак. Зовял го, съобщавал, че майка му е жива.
Будните сънища, както ги наричал Дейвид, били винаги най-отчетливи, когато се намирал близо до построената в моравата вкопана градина. Те го потискали и тревожели, затова започнал все по-често и по-често да я отбягва. Всъщност до такава степен го натоварвали, че се колебаел дали да не разкаже на доктор Мобърли за тях, само веднъж баща му да намери време да го отведе при него. Мислел и друго: може би е редно да му признае и за шепнещите книги? Защото току-виж двете неща се оказали свързани? Но тогава си спомнил за множеството свързани с майка му въпроси на лекаря и за старите си опасения, че може да го изпратят в някоя специализирана болница. Веднъж обяснил, че майка му наистина му липсва, тогава Мобърли задърдорил за категориите тъга и загуба като за напълно естествени неща, само че трябва да се опитваш да ги превъзмогнеш. Но да тъгуваш за покойната си майка е едно нещо, съвсем друго е да чуваш гласа й иззад сенките на някаква си строена в земята градина, твърдейки, че тя е жива някъде отвъд разпадащия се тухлено-каменен зид. Момчето не знаело как ще реагира доктор Мобърли на подобно твърдение. Хич не му се ходело в клиника за душевноболни или нещо подобно, дето „внедряват“ пациенти с психически разстройства. В същото време сънищата били реално ужасяващи и Дейвид искал те да спрат.
Един ден малко преди началото на учебната година му омръзнало да стои у дома и излязъл на разходка в близката гора. Отчупил голям, извит като сабя клон, с него замахвал по високата трева, сякаш невидими врагове сече. В случаен храст попаднал на голяма паяжина, опитал да подмами паяка да се покаже. Побутнал с върха на клона в центъра й, но нищо не се случило. Замислил се, решил, че причината е в отсъствието на ритмично движение. Защото паякът обичайно реагира на трептенето, предизвикано от попаднало в нишките на мрежата му насекомо, нали? — разсъждавало момчето. Изглежда, паяците са доста по-интелигентни, отколкото приляга на дребните им размери.