По някое време, завръщайки се към дома и вече близо до него, се загледало към прозореца на мансардната стаичка. Отвън бил изцяло обкичен от извиващите се бръшлянени стъбла и повече от всякога приличал на частица от естествената природа. От по-далечко веднага се виждало, че бръшлянът е най-гъст около неговия прозорец и почти не докосва другите от тази страна на къщата. При това основното стъбло нямало разклонения в долната си част, нещо нетипично за това растение, а се насочвало нависоко, направо към мансардата. Също както бобеното растение в приказката за момченцето и великана, бръшлянът, изглежда, съзнавал точно къде отива.
Изведнъж в стаята нещо се раздвижило. Дейвид веднага го забелязал, защото гледал точно към нея. Мяркала се недотам ясна като форма фигура, иначе облечена в дреха с цвят на горско зелено и като че ли закачулена. За миг бил почти убеден, че е Роуз или може би госпожа Бригс, икономката. Веднага обаче се досетил, че в момента госпожата е в селото по работа, а Роуз избягва да влиза в стаята му, прави го извънредно рядко, при това винаги първо иска разрешение. И на бащината не приличала тази фигура, съвсем различна височина и стойка имала. С две думи, Дейвид бил вече почти сигурен, че там горе има непознат, и точка. Присвил очи, сега доловил и други подробности: че формата й е гърбата, леко закривена и приведена, дефект, какъвто се придобива от постоянно крадливо промъквано и дебнене. Гръбнакът извит като лък, ръцете — същински разкривени клони, пръстите като на хищна птица ноктите, готови незабавно да сграбчат каквото им попадне, носът — тесен и също крив като на грабливо пернато, клюна. Това на главата не била качулка, а безформено кривната шапка. По едно време силуетът се отместил от прозореца и се скрил, след малко се появил отново и сега в ръце държал книга. Започнал да я разлиства, спрял на едно място и, изглежда, се зачел.
В същия миг Дейвид чул гласа на Джорджи — бебето се разплакало в детската стая. Фигурата захвърлила книгата, наострила уши, заслушана в звука. Дейвид ясно видял как ръцете се изпънали, пръстите хищно разтворени нагоре, сякаш пред тях виси Джорджи — същинска зряла ябълка, само чака да я откъснеш от клона. Изглежда, това същество се питало какъв да бъде следващият му ход, защото лявата му ръка се плъзнала по издадената напред брадичка и бавно я погладила, като че размисля. И в същия миг извърнало глава към прозореца, а очите му незабавно се спрели върху застаналия на края на гората Дейвид. Това бил миг на шок, сетне то мигом се скрило, но преди това момчето успяло да различи две черни като въглени горящи очи, продълговато и слабо, сякаш насила разтеглено бледо лице, широка уста с тъмни, много тъмни устни с цвят на старо, вкиснато вино.
Дейвид затичал с все сила към къщата. Втурнал се в кухнята, където баща му четял вестника.
— Тате, в моята стая има някой! — викнал той.
Баща му вдигнал очи от четивото, изгледал го с любопитство.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, има човек там! — настоявал Дейвид. — Разхождах се навън, по едно време погледнах към прозореца и го видях! С шапка, криво дълго лице — сетне чу, когато бебето се разплака, застина на място и се заслуша. Тогава ме видя и се опита да се скрие. Моля те, татко, трябва да ми повярваш!
Челото на бащата се сбърчило в недоумение и той оставил вестника на масата.
— Дейвид, но ако се шегуваш, да знаеш…
— Не се шегувам, честно!
Бащата тръгнал нагоре по стълбището, стиснал бастун в ръка, момчето след него. Стигайки на площадката, възрастният мъж се поколебал и спрял пред вратата. След малко протегнал ръка, завъртял топката на бравата, отворил.
За секунда нищо не се случило.
— Ето — извърнал се бащата. — Тук няма никой…
В същия миг нещо го ударило в лицето силно и той високо извикал. Чуло се паническо пляскане с криле, удари на сляпо в стените и прозореца, сякаш нещо хвъркато се бори да излезе на свобода. След шока на първоначалните няколко секунди Дейвид надникнал иззад гърба на баща си и зърнал натрапника — едра сврака, неистово биеща с криле в стремеж да избяга от помещението. Перата й черно-бели, мяркат се в размазан бесен каданс, докато тя прелита от единия му край до другия, блъскайки се в стените слепешката.
— Излез навън и затвори вратата — наредил бащата. — Тези птици са зли.
Дейвид послушал, излязъл, бил изплашен. Чул, че баща му отваря прозореца и вика нещо, вероятно с помощта на бастуна я насочва към отвореното пространство. След малко шумовете в стаята утихнали и баща му се показал, доста запотен.