— Е, и аз се поизплаших — усмихнал се той.
Дейвид надникнал в мансардата. По пода се валяли пера, но това било всичко, останало от неканения гост. Никаква следа от чудатия дребен мъж нямало. Приближил се до прозореца, загледал се навън. Веднага зърнал свраката — стояла на порутения зид на вкопаната градина и като че гледала право в него.
— Просто сврака — обадил се бащата зад него. — Нея си видял.
Дейвид понечил да възрази, но се въздържал. Баща му ще се сопне, ще каже, че му се привиждат разни неща. Глупост е да твърди, че тук е имало някакво си същество, далеч по-голямо и по-опасно от сврака, ще рече той. Свраките не носят закривени шапки, нито протягат ръце към плачещи в друга стая бебета. Това са бабини деветини! Само че Дейвид ясно помнел видяното: очите, сгърбеното тяло, дългите извити пръсти. И затворения прозорец.
Отново извърнал глава към градината долу. Свраката я нямало.
Бащата въздъхнал театрално.
— Ама ти още не вярваш, че беше само една сврака, нали?
Но все пак клекнал, надникнал под леглото, отворил дрешника, проверил малката съседна баня. Дори и зад лавиците с книги надникнал, пространството там, до стената, било съвсем тясно, колкото Дейвид с мъка ръката си да завре.
— Виждаш ли? — възкликнал той. — Нищо няма. Просто една птица.
Но виждал, че момчето не е убедено, затова склонил да проверят целия дом. Двамата тръгнали от стая на стая от горния етаж чак до мазето. Станало ясно, че в къщата са само те двамата, Роуз и бебето. Бащата се върнал към вестника, а Дейвид — в стаята си. Този път забелязал лежащото на пода томче с приказки, една от книгите на Джонатан Тълви, отворена в началото на приказката за Червената шапчица. И илюстрация имало — вълкът, изправен на задните си лапи, надвесил се над момиченцето, разтворил хищна паст с остри зъби, по лапите му бабината кръв, готви се да налапа и внучката.
Вълчата фигура била надраскана с черна боичка, вероятно от самия Джонатан, сякаш разстроен от излъчващата се от нея заплаха. Дейвид затворил книгата, поставил я на място. В същото време усетил промяната. В помещението царяла гробовна тишина. Шепот вече нямало. Книгите мълчали.
Легнал си дълбоко замислен. Е, една сврака би могла да събори книга от лавиците, само че как е влязла през затворения прозорец? Не, някой друг е бил в стаята му, в това бил съвсем сигурен. В старите приказки е казано: някои хора могат да се преобразяват сами или някой вълшебник ги превръща например в животни или птици. Тогава защо и този Гърбушко да не може да се превърне в сврака, за да не го разкрият?
При това тя не отлетяла надалеч, нали? О, не, съвсем не. Кацнала наблизо — в градината, а сетне изчезнала.
Дълго време не могъл да заспи, въртял се, задрямвал и се пробуждал, чувайки майчиния глас откъм градината. Зове, моли го да не я забравя.
И Дейвид съзнавал, че наближава мигът, когато ще трябва да влезе в онова място и да застане лице в лице с нещото, което се крие там.
VI
За войната и вратата между световете
На следващия ден Дейвид и Роуз отново се скарали, само че този път избухнал възможно най-острият им сблъсък.
А той назрявал от много отдавна. Роуз кърмела Джорджи и ставала и нощем да го храни. Но дори и нахранен, Джорджи пак се мятал насън и ревял, а бащата не бил в състояние да помогне с каквото и да е, дори и когато бил у дома. Това понякога водело до спорове и караници с Роуз. Обичайно те започвали с нещо дребно — защо бащата не е прибрал еди-коя си чиния, защо по пода на кухнята навсякъде има кални следи от обувките му. А сетне за съжаление преминавали във викове и крясъци, за да завършат с плач от страна на Роуз, към който пък неизменно се присъединявал и Джорджи.
Дейвид си казвал, че баща му изглежда доста остарял и по-изморен от всякога. И напълно естествено се тревожел за него. Бащиното отсъствие го потискало, липсвал му любимият човек. И ето, през онази фатална сутрин на острия сблъсък Дейвид стоял на прага на банята и наблюдавал баща си, който се бръснел.
— Много работиш, татко, прекалено се изморяваш — рекло момчето.
— Хм, сигурно си прав.
— Често си и раздразнен…
— Най-вече ме дразните вие с Роуз, че не можете да съжителствате като хората.
— Съжалявам, татко — навел глава Дейвид.
— Дааа — въздъхнал бащата.
Довършил бръсненето, измил пяната от лицето и взел розовата хавлиена кърпа, за да се избърше.