— Вече почти не се виждаме… — тихо рекло момчето, — затова аз… изобщо липсваш ми, татко. Не е както едно време…
Бащата се усмихнал, протегнал ръка да го погали, пощипнал го по бузата.
— Така е, знам — казал той. — Само че сега времето е такова, всички трябва да правим жертви и да знаеш — има мъже и жени, които жертват далеч повече от нас тук. Всеки ден, всеки час рискуват живота си, на мен пък ми се пада дългът да върша всичко, което мога, за да им помагам. Много е важно да знаем какво планират германците, какво подозират относно нашите хора отвъд. Разбираш за какво ти говоря, нали? Такава ми е работата. И не забравяй, че ние тук сме щастливци. В Лондон е далеч по-лошо.
Предния ден германски самолети извършили тежки бомбардировки над Лондон. В даден момент само над остров Шепи3 се водели ожесточени въздушни сражения с участието поне на хиляда самолета. Дейвид се питал как ли изглежда столицата сега? Вероятно множество сгради са разрушени или изгорени, може би улиците са задръстени от развалините? Дали на площада „Трафалгар“ все още кацат гълъби? Вероятно да. Гълъбите не са достатъчно умни птици, че да се преместят на по-безопасно място. Сигурно баща му е прав, когато казва, че имат късмет да са извън Лондон в такъв момент. Частица от него дълбоко вътре обаче възроптавала против тукашното му присъствие. Сигурно сега в Лондон е ужасно вълнуващо? Може би е страшно, но пък интересно, а?
— Ще мине известно време, тези неща ще свършат и ние пак ще се върнем към нормалния живот — обадил се баща му.
— Кога? — запитал Дейвид.
Бащата навел очи, отново изглеждал много загрижен.
— Не знам със сигурност. Ще трябва да почакаме.
— Месеци ли?
— Струва ми се, че по-дълго ще бъде.
А ние сега печелим ли, татко?
Държим се, Дейвид. В настоящия миг това е най-доброто, което можем да направим.
Дейвид изчакал баща си да се облече. Седнали заедно на закуска, преди той да тръгне за работа, но с Роуз едва разменили по една-две думи. Дейвид усещал, че те пак са се карали, затова когато баща му излязъл, взел решение да не се мярка по пътя й. Ще стои колкото се може по-далеч от нея. Върнал се в стаята, поиграл си малко с оловните войничета. Сетне излязъл навън, излегнал се на сянка зад къщата и се зачел.
На същото място по-късно го намерила и Роуз. Макар че книгата лежала отворена на гърдите му, вниманието на Дейвид било на друго място. Взирал се в зида на вкопаната градина и най-вече в дупката в него, сякаш очаквал да забележи някакво движение.
— Значи тук си бил — обадила се Роуз.
Дейвид вдигнал очи към нея. Слънцето блестяло, наложило се да замижи.
— Какво искаш? — запитало момчето.
Не възнамерявал да прозвучи невъзпитано и грубо, ама ето ти на — така се получило. Сигурно трябвало да каже: „Какво мога да направя за теб?“ или просто „Да“ или нещо от рода на „Здравей“. Във всеки случай, не искал така да се получи, но било вече късно.
Под очите на Роуз тъмнеели морави сенки. Лицето й бледнеело, по челото и брадичката бръчките се редели повече от всякога. Била и понапълняла, но Дейвид вече знаел, че това се дължи на раждането. Веднъж запитал баща си защо е наедряла, а той го предупредил изрично никога да не подхвърля или намеква пред Роуз каквото и да е в тази връзка. При това бил загрижен и използвал достатъчно силни думи, за да подчертае пред сина, че винаги е по-добре своите мнения да пази за себе си, особено по деликатни въпроси.
И ето я сега Роуз пред него — надебеляла, пребледняла, видимо изморена. Макар че слънцето блестяло в очите му и го заслепявало, не било трудно да види как лицето й се разкривява и гневът в нея избухва.
— Как се осмеляваш да ми говориш с този език! — викнала тя. — По цял ден мързелуваш със завряна в книгите глава, нищо не помагаш в къщата. А в същото време дори и учтив не можеш да бъдеш! За какъв се имаш, а?
Дейвид бил тъкмо на път да се извини, но тези думи пресекли доброто намерение. Първата му реакция била, че казаното от нея не е честно. Той често предлагал да помогне в различни неща, но тя винаги отказвала, може би защото била заета с вечно ревящия Джорджи или с други лични грижи. Господин Бригс се грижел за градината и Дейвид винаги се стремял да помага, с каквото може при събирането на листата и метенето на алеите, но това се случвало извън дома и Роуз просто не забелязвала приноса му. Госпожа Бригс пък чистела и най-вече готвела, но опита ли Дейвид да й предложи помощта си, тя добродушно го отпращала с думите да не й се мотае из краката, създавайки допълнителни грижи. И ето така решил, че е най-добре да не се пречка никому. При това течали последните дни на лятната ваканция.