Местното училище забавило откриването на учебната година с няколко дни, защото учителите не достигали, но бащата твърдял, че най-късно до началото на следващата седмица Дейвид ще седне на новия си чин. Това означавало чак до средата на първия срок да бъде почти по цял ден в клас, а домашните да си готви вечер у дома. Практически ще отсъства от дома толкова, колкото и бащата със своята работа. Значи защо да не почива през ваканцията колкото може? И ето как с подреждането на подобни мисли и той започнал да се гневи не по-малко от Роуз. Изправил се, на ръст не бил по-нисък от нея, думите сами потекли от устата му още преди да си даде сметка какво говори. А то било смесица от полуистини, обиди и гневни изблици, с мъка потискани още от раждането на Джорджи.
— А ти пък за каква се мислиш? — отвърнал той рязко. — Да не си ми майка, че да ми викаш по този начин! Аз тук не съм искал да идвам. Дойдох заради татко. Добре си живеехме с него, докато не се появи ти. Сетне се изтресе и този Джорджи и сега аз ти преча, нали? Добре тогава — да знаеш, че ти си му на татко истинската пречка, ти, да! И на мен ми пречиш също! Той си обича мама, както я обичам и аз. Все за нея си мисли и теб никога няма да те обича, както обичаше нея, независимо какво ще говориш или правиш. Той обича нея! Запомни добре — нея!. Не теб! Нея обича!
И тогава Роуз го зашлевила. През лицето, с открита длан. Не било кой знае колко силен удар и веднага се усетила какво прави, та си отдръпнала ръката, но Дейвид все пак се олюлял. Лицето му пламнало, в очите му избили сълзи на обида. Стоял зашеметен, с отворена в шок уста, сетне побягнал покрай нея и право в стаята си се скрил. Изобщо не се извърнал назад, въпреки че тя го викала и високо се извинявала. Заключил вратата и отказвал да отвори, когато тя дошла в коридора отвън и чукала с молба да я пусне при себе си. Минало време, Роуз се отказала да моли и си отишла.
Дейвид останал в стаята си до завръщането на бащата. Чул, че Роуз му говори нещо в коридора. Внезапно бащиният глас се извисил. Дочул още, че Роуз се опитва да го успокоява, сетне прозвучали бързи стъпки. Момчето разбрало, че баща му идва към неговата стая, силно ядосан.
В следващата секунда по вратата се изсипала поредица силни удари.
— Дейвид, отваряй вратата! Веднага я отвори, ти казвам!
Дейвид послушал, завъртял ключа, сетне отстъпил, когато бащата влязъл устремно. Лицето му било почти мораво от гняв. Вдигнал ръка да удари сина, задържал я във въздуха и, изглежда, успял да се въздържи. Преглътнал с мъка, поел дълбоко въздух, поклатил глава. Когато заговорил, гласът му бил неестествено спокоен. Това разтревожило момчето много повече, отколкото първоначалният гневен изблик.
— Ти нямаш право да говориш на Роуз по такъв начин — казал бащата. Ще се научиш да я уважаваш по същия начин, както уважаваш и мен! На всички ни е трудно в тези времена, но това не извинява днешното ти поведение. Все още не съм решил какво да те правя и как да те наказвам. И ако не беше толкова късно, незабавно щях да те заведа в пансиона, та тогава да разбереш колко всъщност ти е било хубаво тук.
Дейвид се опитал да възрази.
— Но Роуз ме удар…
Бащата вдигнал ръка.
— Изобщо не искам да те слушам. Отвориш ли си устата още веднъж, лошо ще стане, обещавам ти. Засега ще си стоиш в стаята. Утре никъде няма да излизаш. Няма да четеш, няма да играеш. Вратата ще бъде отворена и хвана ли те да четеш или да пипаш играчките, бог да ти е на помощ, бой ще ядеш, и то с каиша, чуваш ли ме? Ще седиш на леглото, ще размишляваш за казаните обидни думи и как ще се извиниш на Роуз — когато и ако изобщо получиш разрешение да се завърнеш към живота с цивилизованите хора. Разочарован съм от теб, Дейвид. Не съм те възпитавал да се държиш по този начин. Нито пък майка ти.
С тези думи бащата излязъл от стаята, стъпките му изтрополили надолу по стълбището. Отчаян и сломен, Дейвид се отпуснал на леглото. Напрегнал воля да не плаче, но сълзите сами потекли. Не, не било честно това отношение. Вярно, че не било правилно да говори по този начин на Роуз, но тя пък го ударила. И докато сълзите се търкаляли по бузите му, отново чул шепота на книгите по лавиците. Преди бил свикнал с него, така че почти не го забелязвал, както птичите песни в дърветата или звуците на вятъра и дъжда, но сега той ставал все по-силен и висок. Изведнъж му замирисало на изгорено, чул пращене като от палене на кибритени клечки или може би искрене на трамвайна лира. Стиснал зъби, усетил първите спазми, само че този път нямало кой да види какво става с него. Стаята изведнъж се разцепила на две, тъканта на неговата действителност започнала да се разпада, отвъд се мярнал друг, нов и различен свят. Ето, зърнал замък, знамена се веят на кулите и бойниците, войни вървят в колони, минават през голямата порта. Сетне замъкът изчезнал, появила се подобна крепост, заобиколена от паднали дървета. Била по-тъмна на цвят от първата, очертанията й разлети, в центъра й се извисява една-единствена висока кула, стърчи като сочещ в небето исполински пръст. Високо горе в нея светел прозорец, а отвъд него Дейвид усетил нечие присъствие. Странно било това усещане — за нещо едновременно чуждо, но и познато. И тогава то се обадило с гласа на майка му.