Выбрать главу

Дейвид, не съм мъртва. Ела при мен, спаси ме.

Не помнел колко време е бил в безсъзнание. Или може би е заспал и сънувал? Второто било кажи-речи сигурно. Така или иначе, когато отворил очи, стаята тънела в мрак. В устата усещал метален вкус, досетил се, че трябва да си е прехапал езика. Искало му се да слезе при баща си и да му разкаже за припадъка, но съзнавал, че едва ли ще бъде посрещнат с голяма симпатия. При това къщата била притихнала, вероятно всички вече спели. Лунните лъчи огрявали редиците книги, но те отново били безмълвни, макар че откъм страната на най-скучните се чувало тихо хъркане. Една от тях — история на старите въглищни печки — била отдавна поставена на най-високата лавица, защото никой не се интересувал от съдържанието й. Тя имала неприятния навик да хърка, а от време на време да кашля гръмогласно, при което от страниците й се издигали фини облачета черен прах. Сега тя пак се закашляла, а Дейвид усетил нещо непривично — най-старите томове с чудатите, страшни приказки, които обичал толкова много, изглежда, не спели, а от тях сякаш се излъчвало смутно безпокойство. Може би очаквали нещо да се случи, макар че не знаел какво точно.

Почти бил сигурен, че е сънувал, но не помнел съня си. Все пак бил уверен, че не е бил хубав, но от него единствено оставал неясен, тревожен спомен. Сърбяла го и дланта на дясната ръка, сякаш е пипал отровно растение. И по бузите имал подобно усещане, като че нещо го е докосвало по време на пристъпа.

Все още бил облечен в делничните си дрехи. Станал от леглото, съблякъл се, сложил си чиста пижама. Отново си легнал и дълго време се въртял, без да намери удобна поза, ту възглавницата му твърда, ту нещо друго, така и не успявал да се успокои, сън не го ловял. Сега забелязал, че прозорецът е отворен. Не обичал да го държи така. Трудна била борбата с множеството най-различни насекоми дори и когато е затворен. Ами сега ако заспи и онази сврака се върне?

Скочил от кревата и пристъпил към прозореца, а в същия миг усетил неприятен допир — нещо като че се увило около глезена на крака му. Навел се, за да забележи с изненада, че е бръшлянов филиз. Подобни ластари — същински зелени пръсти — пълзели по стената около прозореца, над дрешника и шкафа с чекмеджетата. Вече няколко пъти говорил с господин Бригс за тях и той обещавал да вземе стълба и да окастри разклоненията на външната стена около прозореца, обаче все нещо друго и по-спешно му пречело да свърши тази работа. Дейвид не обичал да пипа бръшляна. Отблъскващ бил начинът, по който той постоянно прониквал в стаята му неканен — като натрапник с поведение на живо същество.

Момчето се дръпнало, обуло пантофите, отново пристъпило към прозореца. И в същия миг отчетливо се обадил женски глас, назовал го по име.

— Дейвид!

— Мамо, ти ли си? — запитал тон колебливо.

— Да, Дейвид, аз съм. Слушай какво ще ти кажа. Не се страхувай…

Но Дейвид се боял.

— Моля те — продължил гласът. — Помогни ми! Тук съм пленница, затворена в непознато място, не зная какво да правя. Моля те, сине, ела при мен, ако ме обичаш…

— Мамо, страх ме е.

Гласът заговорил отново, сега обаче постепенно изтънявал и заглъхвал.

— Дейвид, отвеждат ме. Не позволявай да ни разделят. Моля те! Последвай ме и ме върни у дома. През градината трябва да минеш…

При тези последни думи Дейвид преодолял страха. Обличайки в движение робата, той затичал по стълбите и след малко се озовал на двора. В мрака се поколебал и спрял. Нощното небе било неприветливо, високо, високо горе като смътен метеор тлеело мъничко зарево. То се движело, издавало остро, неритмично бръмчене и бавно се приближавало. Дейвид се загледал и веднага познал — самолет, като че ли бомбардировач! Но нямал време да мисли, хукнал напряко, набързо слязъл по каменните стъпала и стъпил в градината. Не искал да спира, нито да обмисля, защото знаел, че направи ли го, отново ще се уплаши и може би ще се откаже. Чувствал меката трева под нозете си, прекосил зелената площ на бегом и стигнал до подобната на пукнатина дупка в рушащия се зид. Шумът отгоре вече не бил така кротък и далечен, долитало неравно, задавено боботене, а заревото в небето се превръщало в блясък.