Момчето вдигнало глава, за да погледне машината отново — голяма изглеждала за изтребител, сигурно била бомбардировач. Сега разбрало, че гори в алени, сякаш окървавени пламъци и пада. Направо към къщата и него летяла, моторите кихали и се давели, от корпуса се отделяли пламтящи отломки и сякаш капели върху гората. Вече се различавали знаците върху горящите крила. Аеропланът връхлитал насреща му като огромно, страховито чудовище, което става все по-голямо и по-голямо. Къщата изглеждала като джудже, а небето пламтяло в червени и оранжеви отблясъци.
Пламъците вече ближели нацисткия кръст на корпуса, а самолетът се носел право към дома и вкопаната градина с ужасяващото ръмжене на смъртно ранен звяр, сякаш някой си свише — там горе, в небесата — бил твърдо решен да спре преминаването на Дейвид в отвъдния свят.
Е, сега вече избор не съществувал. Нямало и никакво време за колебание. Момчето приклекнало и бързо се мушнало в дупката, потъвайки в плътния мрак. В същия миг останалото зад него пространство се превърнало в пламтящ ад.
VII
За Дърваря с брадвата и неговите дела
Тук вече тухли и зидария нямало. Под пръстите си Дейвид напипвал груба кора — намирал се в хралупата на голямо дърво. Над главата си виждал тавана на кухината, отпред се отварял сводест изход, а отвън тъмнеела сенчеста гора. От полуоголените корони на дърветата безшумно се ронели листа, падали бавно, спираловидно и се стелели върху меката земя. Наоколо растели трънливи храсти с бодливи клонки, но цветя не се виждали. Пейзажът бил обагрен в убито зелено-кафяво, потопен в чудат сумрак, сякаш току-що се пуква зората или пък настъпва вечер.
Дейвид стоял в корубата неподвижно, заслушан в горските звуци. Майчиният глас отдавна заглъхнал, сега едва-едва долавял шумоленето на листата, а нейде далече шуртяла вода. Германският самолет не се виждал, нищо не подсказвало, че изобщо е съществувал. Колебаел се дали да не се завърне в къщата и да разкаже на баща си за чутото и видяното. Но как ще го обясни и дали бащата изобщо ще му повярва след всичко случило се през деня? Ами да — нуждаел се от доказателство, някакъв знак от този нов свят.
Тогава излязъл от хралупата. Небето било мрачно, забулено с тежки, сиви облаци, звезди и съзвездия прикрити зад тях. Отначало му замирисало на свежо и чисто, но след няколко вдишвания Дейвид усетил нещо странно във въздуха, трудно определимо, но със сигурност неприятно. Усещал го и в устата си — металически привкус, като от зеленясала мед и гниеща тъкан. Напомнило му за един случай, когато край пътя с баща си намерили мъртва котка с разкъсана козина и разпрано тяло, вътрешностите разпилени отвън. Тукашният въздух миришел по същия начин. Дейвид потръпнал, и то не само от вечерния хлад.
Внезапно почувствал, че въздухът отзад се раздвижва, лъхнала го злокобно гореща вълна, титаничен грохот раздрал тишината. Момчето се хвърлило на земята и се претърколило встрани, а в същото време дървесният ствол започнал да се издува и разширява, хралупата се превърнала в подобие на дървена пещера, алени огнени езици близнали стените. И тогава сякаш гигантска паст избълвала нещо зловещо — горящия корпус на германския бомбардировач с тялото на мъртъв член на екипажа, заклещено в гондолата под пилотската кабина, а картечницата насочена право в Дейвид. Пламтящите останки изровили дълбока черна бразда в горската почва, овъглявайки всичко по пътя си. Накрая, губейки инерция, с грозно скърцане и пращене спрели насред широка открита поляна, изпускайки кълба гъст, черен дим и маслени изпарения.
Дейвид бавно се изправил, изтърсил пръстта и листата от себе си. Приближил — доколкото това било възможно — горящата машина. Била „Юнкерс 88“познал го по гондолата. Виждал се трупът на картечаря, вече почти целият обгорял. Дали е оцелял поне един член на екипажа? Тялото на загиналия било сгърчено в огънатия метал на седалката с картечната стойка, овъгленият череп грозно ухилен в зъбата предсмъртна гримаса. Дейвид потръпнал, хлад полазил по цялото му тяло въпреки излъчващата се от догарящата машина жега — досега не бил срещал смъртта лице в лице. Поне не и в този й вид — жестоко насилствена, воняща, овъгляваща. Представил си мъките на обречения германски картечар, последните му мигове в капана на безмилостните пламъци, горящите дрехи и плът. Изпитал мъчително съжаление за покойния, чието име така и никога няма да научи.