Нещо свирнало край ухото му, почувствал топлина, раздвижване на въздуха като от нощно насекомо, сетне чул отчетлив пукот. Отново и отново. Само че Дейвид вече лежал на земята, закрил глава с ръце. Досещал се, че избухват прегретите от пожара патрони в картечната лента, бил чел достатъчно по темата. Притискал се в земята, изпълзял до близка вдлъбнатина и останал там, докато не секнал и последният пукот на избухващите муниции. Осмелил се да надигне глава чак когато напълно се уверил, че това е факт. Тогава се изправил, уморено загледан в пушека и замиращите пламъци. И сега за пръв път усетил цялото могъщество на заобикалящите го дървета в този странен лес, съставен сякаш от множество исполини, огромни, смълчани, по-високи и с по-дебели стволове, отколкото и най-старите дъбове в горите у дома. Тези великани били сиви и без ниски клони, короните им се извисявали далеч над земята, масивни, голи, смълчани.
В следващия миг нещо привлякло погледа му. Черен предмет, подобен на отделена от главния корпус на разбития самолет кутия, лежал недалеч от мястото, където се намирал Дейвид в момента. Приличал на стар фотоапарат, само че от едната страна имал колелца. На едното била изписана думата Blickwinkel, а на съседен етикет — Auf Farbglas Ein.
Досетил се, че пред него се намира оптичен мерник, свързан с механизъм за насочване на въздушните бомби. Вече няколко пъти бил виждал снимки на такава апаратура. С нейна помощ германските летци подбирали мишените си за бомбардировка. Вероятно и онзи овъглен картечар в гондолата с имал подобна задача — да подбира цели от английските градове, които вижда през плексигласовия под на гондолата. Дейвид отново потръпнал и съжалението към покойния сякаш се изпарило. Този предмет на земята излъчвал нещо особено отблъскващо — сега момчето почувствало колко реално и ужасяващо е онова, което се случва в големите градове. Представил си сгушените в противобомбените убежища хора с посивели от страх лица, разплаканите дечица, затаили дъх в надежда задаващата се от небесата жестока смърт отново да ги отмине. В съзнанието му се мярнала и друга картина — събрани в спирките на метрото хора, стоят и не мърдат, втрещени, чуват ясно експлозиите на улиците над тях, върху главите ми се стелят прах и сажди, бомбите тресат земята отгоре.
А в главите им само една мисъл: дали и този път ще оцелеят?
Без да съзнава какво прави, поддавайки се на емоцията, яростно сритал черния предмет. Той отлетял встрани, а във вътрешността му се раздрънкало счупено стъкло. Дейвид изпуснал събрания в дробовете си въздух със задоволство и справедлива злоба — деликатната оптика на апаратурата стопроцентово била счупена.
След малко гневът преминал, момчето заровило юмручета в джобовете на робата и се огледало в опит да прецени обстановката. На няколко крачки от мястото, където стоял, над тревата стърчали стръковете на четири светлопурпурни цветя, всъщност първата демонстрация на ярки багри в тази иначе сумрачна гора. Листата им били жълто-оранжеви, а в самите цветове Дейвид сякаш съзрял личицата на спящи деца. Дори в тукашния полумрак и сенки му се сторило, че различава затворените клепачи, притворените уста, ноздрите. Досега подобни растения не бил виждал. Дали да не откъсне едно и да го отнесе на баща си? Тогава може би ще го убеди, че това място наистина съществува.
Пристъпил към цветята, сухите листа под пантофите му зашумолели. Тъкмо се навеждал, когато затворените очички на близкото цвете внезапно се разтворили. В следващия миг зейнали устните, надали остър писък. Останалите три се разбудили, тогава бързо, сякаш по обща команда, цветовете им се затворили, разкривайки твърда, осеяна с остри шипове долна част, а по нея мътно блестяла лепкава течност. Тъничък глас тутакси се обадил в съзнанието на момчето, пошушнал, че е опасно да се докосват тези бодли. Дейвид си представил коприва и отровни растения, зачервена, раздразнена кожа, сърбеж и болезнени усещания. Бог знае с каква ли отрова за защита разполагат тези цветя?